Брой 3/2006
Д-р Марта Балева
Автоимунните заболявания са едни от най-честите заболявания в съвременната медицинска практика. В общата популация тяхната честота е 5 % и напоследък се забелязва устойчива тенденция за увеличаване на този процент.
Тези болести трудно се диагностицират и в много случаи лечението им представлява проблем.
Според no-старите схващания, за да бъде едно заболяване автоимунно, то трябва да отговаря на няколко критерия:
1. Да са установени специфични антитела или клетъчно медиирани имунни реакции.
2. Да е изолиран специфичен антиген.
3. Да са получени автоантитела у опитни животни.
4. Да са наблюдавани типичните болестни лезии у опитни животни след имунизация.
5. Да съществува корелация между титъра на автоантителата и активността на болестта.
Според по-нови схващания автоимунните заболявания са сбор от множество синдроми, илюстриращи в настоящий момент непълното ни познание върху аввтоимунните механизми, които са съставна част и на нормалния имунен отговор. Абтоимунните заболябания са многофакторни, многостъпални процеси, в които са включени и генетични фактори, и фактори от околната среда, които въздействат върху нормалния имунен толеранс и го нарушават или разрушават.
Централна роля в автоимунните реакции играят Тлимфоцитите. Те могат да атакуват директно прицелните тъкани и органи (цитотоксични Т-лимфоцити), могат да се активират Т-клетките помощници (Т-хелпери) и да се намесят автореактивните в-лимфоцити.
Автоимунните болести са органоспецифични и органонеспецифични. При органоспецифичните болести автоимунният отговор е насочен към един антиген. Например при диабет първи тип това са инсулин продуциращите клетки на панкреаса, при болестите на щитовидната жлеза тиреоглобулин, антимикрозомални антитела, тиреостимулиращ имуноглобулин и др., при болестта на Addison антитела срещу структури в надбъбречните жлези и пр.
При органонеспецифичните (системните) заболябания са засегнати всички органи и системи в организма. Основна роля в този процес играят имунните комплекси, съставени от антиген, антитяло и комплемент, които се отлагат в тъканите. Типичен пример за системно автоимунно заболяване е системният лупус.
Участие във формирането на автоимунните заболявания вземат освен имунологичните и много други фактори: генетични, някои вирусни заболявания, облъчване (напр. UV лъчи) и др. Известно е, че при болестта на Бехтерев много често се установява HLA в27 хаплотип, при ревматоидния артрит HLA-DR4, при системния лупус HLA-DR3 и т.н. Предполага се, че някои вируси HBV, HCV, HIV, Epstein Barr и др., стимулират появата на автоимунни реакции и предразполагат към развитието на тези заболявания.
FloBocm в диагнозата на тези болести е стремежът да бъдат открити no-рано. С оглед на това са разработени множество имуноензимни тестове за определяне на различни видове антитела. Проблем в тези случаи обаче е фактът, че наличието на антитяло без други клинични белези на болестта не е сигурен критерий за диагнозата. Изход от това положение е предложението за неколкократното изследване на тези антитела с оглед намирането на динамика в тяхната концентрация и поябата на нови клинични и биохимични маркери за болестта.
Един от проблемите на ранната диагноза е и търсенето на автоантитела и генетични маркери при родственици на пациента. Тук се сблъскваме с редица проблеми от морално-етично естество, които засега не са намерили своето разрешение. Друг проблем са социалното осигуряване на пациента и необходимостта от обосноваването на допълнителните разходи по неговото изследване, без в момента да имаме сигурни критерии за автоимунна болест. Трети проблем за тези пациенти и техните лекари е необходимостта от прилагане на адекватна терапия в този предполагаем първи етап на болестта.
В заключение: Съвременният етап в развитието на познанието ни за автоимунните болести ни предлага нови и по-съвършени методи за тяхното установяване в началните фази на болестта. Предизвикателство пред практикуващите лекари е да подберат най-подходящия диагностичен и терапевтичен алгоритъм в тези понякога много трудни случаи.
