Брой 1/2023
Д-р П. Стефанова
Клиника по неврология, Софиямед – София
Позната на всички ни още от студентската скамейка е латинската максима, че който добре разпитва, добре диагностицира. Но достатъчно ли е това? Или има значение и как обясняваме на пациента диагнозата и как заедно с него стигаме до решение за лечението.
Разговорът с пациента е най-ценното, което в рутината на медицинската професия подценяваме.
И не само това. Когато се връщаме назад, за да си спомним тези, които ни вдъхновиха в лекарската професия, ги описваме като учители, светила, тези, на които имахме доверие, тези, които ни гледаха в очите, тези, които общуваха с нас топло, открито, загрижено, разбираемо, когато ние нямахме достатъчно знания и опит.
Същото е и в комуникацията между лекар и пациент, преподавател и студент, лекар и медицинска сестра, между лекари от една или различни специалности и всички останали, с които комуникираме ежедневно. Има огромна дупка в комуникацията ни, от която страдаме като екип, като съсловие, като личности. Оправдаваме се с липсата на време и натовареността. Но лошата комуникация е неефективна, безполезна, вредна за лекаря, с разрушителна сила за един медицински екип и със сериозни последствия и неуспехи в лечението на пациентите.
Очевидна е разликата, когато лекарят е емоционално интелигентен.
Изключително ценна и отрезвяваща е обратната връзка, която получаваме от пациентите. Те ценят високо когато използваме разбираем език, за да обясним проблема, когато предложим различни варианти за лечение и поведение. Болният човек има право на мнение и избор. Той усеща когато го подценяваме. Все по-често пациентът идва в лекарския кабинет след като е направил домашната си работа – проучил е своите симптоми, възможните медицински проблеми, дори различни видове лекарства, често търси второ мнение след като след първата му среща с лекар са се появили въпроси и съмнения. Когато го посрещнем позитивно, предразположим добре, говорим открито, без критика, без обвинения, спечелим доверието му, пациентът споделя открито притесненията си (понякога съвсем различни от първоначално споделения симптом!). Цялата ситуация изглежда различно когато се поставим на мястото на пациента. Лекарят пише рецептата, но успехът на лечението зависи от това дали пациентът е разбрал защо и какво се случва, дали е съгласен и дали ще изпълни назначението.
Няма обучение в медицинските университети, което да ни научи как да комуникираме. Някои лекари го умеят по принцип, други се научават от добрите и лошите примери наоколо, трети (за съжаление) дори не осъзнават колко отблъскващо е поведението им спрямо колеги и пациенти. Много млади лекари напускат страната, защото не са съгласни да търпят негативното отношение на по-старшите. Много пациенти търсят медицинска помощ в чужбина, защото не приемат да се лекуват при лекари с високомерно отношение, „раздаващи готови рецепти от чекмеджето“.
Длъжници сме на студентите и младите лекари, на пациентите и всички, с които работим, по отношение на комуникацията. И докато всеки сам отговаря за себе си и може да се замисли и промени в положителна посока, време е да се помисли за обучения за тези, които все още не разбират проблема или тепърва ще се сблъскат с него. Като съсловие и общество, със самочувствието, че сме интелигентни европейци, не можем повече да си затваряме очите.
За автора: от 2020 г д-р Петя Стефанова е специализант по нервни болести в клиниката по неврология на УМБАЛ „Софиямед“ под ръководството на доц д-р Велина Гергелчева. Завършва медицина към Медицински Университет-София през 2011 г. Има за кратко практика в клиники в Париж, Франция. През 2012 г зачислява специализация по детски болести, но скоро след това започва да работи в сферата на клиничните проучвания в отдел „Медицинската информация“ към Thermo Fisher Scientific, където работи и до днес. Ежедневните й контакти с медицински специалисти и пациенти от цял свят и България й дават възможност в реално време да сравнява тези различни светове в търсене на добрите практики.
