Теоретични основи, физиологични и патофизиологични механизми на стреса

Брой 3/2016

Д-р К. Стойнов, д-р Р. Дончев, д-р Й. Ганев, доц. д-р Т. Дончев
Клиника Психиатрия, ВМА – София

Резюме

Стресът е понятие, широко застъпено и използвано както в разговорния език, така и като термин в науката. За употребата му като биологично понятие основна е заслугата на канадеца Hans Selye, който въвежда термина „общ адаптационен синдром”. Редица автори след него работят в тази насока, като доразвиват и променят същността на понятието, представяйки своите концепции. В съвремието все по-използван е терминът емоционален стрес, характеризиращ се със своите патофизиологични механизми и участващ в патогенезата на редица заболявания – сърдечносъдови, гастроинтестинални, психични разстройства. Установено е, че ключова роля имат неврохуморални механизми, като от съществено значение е промяната в активността на катехоламините и глюкокортикоидите. Важно място заемат и генетичната и личностовата предиспозицията на индивида. Изучаването на факторите, свързани с явлението стрес биха дали възможност за своевременна профилактика, както и адекватно лечение на стреса и последиците от него.

Увод

Стрес – етимология и семантика на думата. Стресът до Selye. Думата стрес е силно застъпена в речника на съвременния човек, като честата употреба размива същността на научното понятие, придавайки му по-недиференцирано, разговорно значение). Най-общо, понятието стрес се свързва с натрупване на негативни емоции, които човек преживява в ситуации, в които е нужно да се адаптира към определени условия на средата. В действителност, не само негативните промени могат да бъдат носители на стрес. Стресът е физиологично и психологично явление, чрез което човешкият организъм реагира на ситуации с повишени изисквания към него. Промените в условията, към които индивидът трябва да се приспособи, са съпроводени със стрес). Той е неизбежно и естествено явление, съпровождащо човека в жизнения му цикъл от самото начало, дори преди раждането и в определена степен е необходим за оцеляването.

Използването на думата „стрес” (stress), в смисъл на трудност или принуждение, датира от XIII в. като форма на destresse (средновековен английски), което пък произхожда чрез старофренския от латинското stringere – стягам, затягам. Тоест, както и в съвременния разговорен език, използването е било свързано с описване на преживяванията и поведението на човека, далеч преди да бъде дадено формално определение за приложение в науката (физиология, психология, физика). Думата стрес се използва за първи път от английския поет R. Manning около 1300 г. Той пише:

”И тази мъка беше манна небесна, която Господ изпрати на хората, прекарали в пустинята четиридесет зими и намиращи се в голям стрес.”

През XVII в. стрес означава „тежко изпитание, бедствено положение или нещастие”. Този смисъл на думата постепенно се изменя и през XVIII и XIX в. до голяма степен се заменя от друг, според който стресът е „сила, натиск или голямо усилие”, упражнени върху материален предмет или човек, или върху неговите „органи или психични сили”.

През XIX в. се оформя терминологичното значение и започва приложението на понятието на думата стрес във физиката (по-точно в механиката). Използва се като понятие, приложимо за твърдите тела и обозначава вътрешната сила, породена във всяко тяло от въздействието на каквато и да било сила, стремяща се да го деформира.

Стрес, както и напрежение през XIX и XX в. се употребяват в ненаучния смисъл като фактори, предизвикващи неразположение и психично заболяване. W. Osler през 1910 г. изказва предположението, че стресът е основен фактор при случаите на angina pectoris, която се среща особено често сред евреите от деловите среди, чиято нервна система се натоварва до крайна степен, поради начина им на живот и организмът им е подложен на стрес.

Стресът, според Selye. Общ адаптационен синдром. Думата стрес се въвежда като биологично понятие от канадския учен Hans Selye. В края на 30-те и началото на 40-те години на XX в. той подробно oписва резултатите от лабораторната си работа, като през 1936 г. въвежда понятието общ адаптационен синдром или синдром на биологичния стрес, протичащ в три фази: 1) фаза на тревога (мобилизация); фаза, на съпротива (резистентност); 3) фаза на изтощение. Той подчертава, че стресът е неспецифичен отговор на организма към всяко поставено пред него изискване. По-късно Selye определя стреса като състояние, проявяващо се чрез един специфичен синдром, съставен от всички неспецифично предизвикани промени в дадена биологична система.

• Alarm (фаза на тревога): В началото организмът проявява физиологичен отговор (по подобие на отговора „борба или бягство”).
• Resistance (фаза на съпротива): Стрес-активираните отговори продължават, стабилизирайки адаптацията на индивида.
• Еxhaustion (фаза на изтощение): Организмът е изчерпил своите резерви и вече не е в състояние да поддържа отговори спрямо стресорите.

Във фазата на тревога артериалното налягане се понижава, температурата на организма също се понижава, диурезата спада, спада и броят на лимфоцитите в кръвта. Нивото на кръвната захар и на редица електролити (калий, натрий, хлор) в кръвния серум се понижава. Алкалният резерв на кръвта спада чувствително. Веднага след тази шокова реакция следва контрашок, при който тези промени изчезват и показателите се нормализират. Във фазата на съпротива всички неспецифични адаптационни и компенсаторни реакции на организма в отговор на дразнителя се сумират и съпротивата достига своя максимум. Третият стадий (фаза на изтощение) настъпва, когато адаптационните възможности на организма в отговор на дразнителя се претоварват в резултат на постоянни, прекомерно силни дразнители.

Основният механизъм, по който се осъществява адаптационния синдром в различните фази, протича под влиянието на хипофизната жлеза върху хормоналната дейност на кората на надбъбречната жлеза, като секрецията на адренокортикотропен хормон (ACTH) от предния дял на хипофизата се контролира от хипоталамуса. Защитните физиологични механизми срещу стресорния агент зависят от продължителността на функциониране на кората на надбъбречната жлеза. Когато се развиват свръхадаптационни механизми, тогава настъпват болести на адаптацията като артериална хипертония, язвена болест. В началния стадий започва отделянето на хормоните адреналин и норадреналин от медулата на надбъбречната жлеза. Във втория стадий се отделят глюкокортикоидни хормони, настъпва адаптация. Глюкокортикоиди се отделят от кората на надбъбречната жлеза под активиращото действие на секретирания в този стадий адренокортикотропен хормон от предния дял на хипофизната жлеза. Установено е, че в отделните стадии и фази се секретират и редица други хормони (инсулин; хормони на щитовидната жлеза и други). Невроендокринните механизми обясняват реакциите на различните органи и системи по време на стреса. Адреналинът и норадреналинът се отделят, поради дразнене на симпатикусовата нервна система. Хормоналните промени обуславят и промените в обмяната на веществата по време на стрес.

Следващи концепции за стреса. W.Cannon работи върху стреса, извършвайки лабораторни изследвания. Същият въвежда и термина хомеостаза (доразвивайки концепцията на Claude Bernard за milieu intérieur). Хомеостазата е свойството на организма да регулира вътрешната си среда, така че да поддържа стабилно, постоянно състояние чрез многобройни корекции на динамичното равновесие, управлявани от взаимосвързани регулаторни механизми ( от гръцки – ὅμοιος, hómoios, хомоиoс – еднакъв, подобен, съвпадащ и στάσις, stásis, стасис – стоя; състояние). Cannon разкрива феномена „борба или бягство”. Според него, емоциите са спешна реакция на тялото за справяне със спешна ситуация. Той подробно изследва телесните промени при болка, глад, страх и гняв. Посочва хипоталамуса като контролен център на емоциите, а надбъбречната жлеза – като източник на енергия за тялото при условия на стрес.
H.Wolff и сътрудници (1950 г.) описват различни заболявания, предизвикани от стресогенни жизнени събития, приемайки, че стресът е състояние вътре в организма.

J. Miller (1965 г.) въвежда понятието заплаха, допълвайки стреса, който, според него, се описва чрез външните фактори, които вече въздействат върху индивида. Заплахата включва факторите, които индивидът очаква да му въздействат.

R. Lazarus (1966 г.) разработва модела за психичния стрес (psychological stress), като го разграничава от физиологичния. Процесът на психичния стрес според него се определя от познавателните процеси на индивида, респективно – от преценката му на ситуацията.

C. Spielberger (1972 г.) определя стреса като резултат от външни сили, т.е. на обективните свойства на стимулите или условията на обкръжаващата среда, които се характеризират с известна степен на обективна опасност.

J. McGrath определя стреса като доловено, осъзнато реално несъответствие между изискванията от обкръжаващата среда и индивидуалните възможности за отговор на тези изисквания. Това се отнася преди всичко за т. нар. професионален стрес, когато съществуват условия, които възпрепятстват адаптирането към тях. A. Kagan и L. Levi (1974 г.) включват още един аспект към това определение – неравновесието между очакванията на индивида и действителната об-кръжаваща среда. Тези два възгледа се приемат от R. Caplan и сътр. (1975 г.), които обаче приемат за водеща причина преди всичко обкръжаващата среда. Същите две становища са също така включени в теориите за съответствието между личността и обкръжаващата действителност, преработени и усъвършенствани от J. French, W. Rogers, S. Cobb (1974 г.). Поведението на даден индивид в една стресогенна ситуация се нарича приспособителна реакция или процес на справяне, но много често се определя и просто като отговор. A. Kagan и L. Levi (1974 г.) разделят човешката реакция на две части — едната се отнася до незабавните психични, физиологични и поведенчески реакции на стресора, наречени стресов механизъм (stress mechanism), а другата включва значително по-продължителните реакции (например повишен серумен холестерол, хипертония и интензивни психични симптоми), които се покриват от понятието предшественици на болестта. R. Caplan и сътр. (1975 г.) означават реакцията на индивида с понятието напрежение (strain), което се отнася до всяко отклонение от нормалните реакции на личността: психични напрежения, като неудовлетворение от работата, тревожност и лошо самочувствие; физиологични напрежения, като високо кръвно налягане и повишен серумен холестерол; поведенчески симптоми на напрежението, като пушене и диспансерни прегледи.

В. Margolis, W. Kroes (1974г.) изказват становището, че професионалния стрес е състояние на взаимодействие между характеристиките на работника и самата работа, което всъщност нарушава психичната или физиологичната хомеостаза. Т. Beehr и J. Newman (1978 г.) описват професионалния стрес като състояние, при което факторите, свързани с работата, взаимодействат с индивида, като го принуждават да промени своето психично и/или физиологично състояние по такъв начин, че личността се задължава да се отклони от своето нормално функциониране.

Някои автори (напр. A.McLean, 1974 г.) са доста колебливи по отношение приемането на понятието стрес и са склонни да го използват само като рубрика при широки, всеобхватни изследвания или пък предлагат неговото изоставяне като термин (L.Hinkle, 1974). Предложения за прилагането на това понятие едва ли не само като парадигма („изследвания върху стреса” вместо стрес като самостоятелно и независимо понятие) са правени от доста известни и наложили се автори (J. McGrath, 1970 г.; С. Jenkins, 1971 г.; R. Lazarus 1974 г.).

Емоционален стрес. Съществува подчертана тенденция, вместо понятието стрес, все повече да се използва понятието емоционален стрес, който представлява широко разпространено състояние в съвременното индустриално общество, а в живота, свързан с динамични темпове на развитие на това общество, с урбанизация, информационна натовареност и условия за разнообразни конфликтни ситуации, честотата му все повече нараства. Емоционалният стрес е един от съществените фактори за развитие както на редица соматични заболявания – на сърдечно-съдовата система, на гастроинтестиналния тракт, така и на функционални нарушения на висшата нервна дейност.

Ф. П. Космолинский (1976 г.) счита, че емоционалния стрес е системна реакция на организма спрямо емоционалните дразнители (или стресори по Н. Selye) със значителна сила (за разлика от емоционалните състояния, протичащи без особено напрежение на организма), насочена към създавана на ново равнище на адаптация (или формиране на поведение) на организма в отговор на променящите се условия. Същият автор приема, че емоционалния стрес представлява поведенческа реакция на организма, във формирането на която участва кората на главния мозък, т. е. съзнанието, мотивациите, отношенията, нагласите и останалите психофизиологични процеси, определящи насочеността на емоционалните реакции и тяхното качествено своеобразие. В малко по-различен план този проблем се разглежда от Т. А. Немчин (1983 г.), който е на мнение, че в индивидуалните прояви на психичната адаптация важна роля играят отделните ѝ компоненти, равнищата на нейното развитие и активност — и на първо място интелектуалните, емоционалните, волевите страни на психиката и водещите подструктури в системата на личностовите отношения. Той подчертава, че не бива да се идентифицира интелектуалния с емоционалния стрес. Умът и чувството са наистина единно функциониращи, но ролята им в механизмите и във феноменологията на адаптационните реакции е своеобразна и различна.

За ефекта на отрицателните емоции върху общото състояние на организма говори още Авицена. Емоционалният стрес, обаче, е състояние, открито от съвременната медицинска наука, като това е свързано с работата и теориите, свързани със стреса. Проблемът за стреса във физиологията и медицината е поставен на научна основа от H. Selye, който го дефинира като типова реакция, като неспецифичен отговор на организма в резултат на действието на различни фактори (болка, инфекции, интоксикации, студ, прегряване, глад и др.). Понятието дистрес е състояние, което, според Selye, представлява увреждащ или неприятен стрес. В последно време се обръща особено внимание на емо-ционалния стрес, като частен случай на стреса въобще. Съществува разлика между понятието стрес, което може да означава физиологична адаптационна реакция и емоционален стрес. Когато се използва само термина стрес, може да се мисли едновременно за физиологично или за патологично явление, докато терминът емоционален стрес се свързва само с патология. Повишеният интерес се дължи, от една страна, на установената етиологична зависимост между отрицателните емоции и неврозите като функционални заболявания на нервната система и, от друга, на връзката им с редица соматични заболявания, особено на сърдечнo-съдовата система. При емоционалния стрес водеща е ролята на острите и хроничните негативни емоции в семейството, работната среда или в обществото като страх, потискан гняв, скривана тъга, конфликтни ситуации, невъзможност или неудовлетвореност от трудовата реализация. Форма на емоционален стрес са ятрогениите. Ятрогения (от гръцки – iatros = лекар; genesis = произход) се предизвиква от невнимателни изказвания или постъпки на лекаря (или на друго лице от медицински персонал, неблагоприятно действащи върху психиката на болния (психична ятрогения).

Емоционалният стрес се разглежда като двуфазово състояние: I-вата фаза (начална) се нарича стадий на надеждата. В тази фаза е налице конфликт, който пречи да се осъществяват една или повече необходимости на организма за неговото по-нататъшно съществуване;

II-рата фаза е стадий на изгубената надежда или фаза без надежда за излизане от конфликтната ситуация – когато бурно се развиват болестите на емоционалния стрес, които нарушават не само психиката на индивида, но и дейността на вътрешните органи. В началната фаза, въпреки възникналите трудности, в които се намира организма, съществува надежда чрез съгласуване на усилията на индивида и максимална мобилизация на всички негови системи да се стигне до възстановяване на равновесието с околната среда или до нормата. Вторият стадий или фазата на изгу­бената надежда протича с фрустрация, чувство за физическо и психическо безсилие, отчаяност. Психичната депресия е един от най-изявените признаци в тази фаза. Други характерни белези са без­причинен страх, подозрителност, хипокинезия. Болният е напълно отчаян, без вяра в бъдещето, без интерес към собственото си състояние. Липсва мотивация за борба, за промяна на положението, в което е изпаднал.

Емоционалното напрежение, което се засилва с нарастване темпа на живот, урбанизацията, информационната пренатовареност, политически и икономически промени са фактори, които при хора с по-лабилна психика могат да предизвикат емоционален стрес. Основен фактор за развитието на емоционалния стрес са отрицателните емоции и свързаните с тях конфликтни ситуации. Последните представляват една продължителна невъзможност да се удовлетворят главните жизненоважни потребности на организма от биологично и социално-психологично естество, като довеждат до понижено настроение, потиснатост, понякога раздразнителност и недоволство (чувство на антипатия, презрение, отвращение, чувство за собствена непълноценност, за физически недостатъци). Подобна конфликтна ситуация може да възникне в резултат на нарушени морално-етични и социално-правни норми, от прекомерно динамични темпове на живот и огромна информационна натовареност или като последица от отрицателно въздействие на редица екологични и професионални фактори – замърсяване на въздуха, повишено ниво на радиация, увеличение на шума, физически фактори, монотонен темп на конвейрна дейност, социални фактори като изолация, отчуждение. Отрицателният ефект на този вид емоции върху организма се дължи на несъвпадане между програмираното и извършеното действие и в стремежа да се създаде пренагласа на организма те нямат ролята на мобилизиращ фактор. Положителните емоции се съпровождат от бодро, радостно настроение, от вътрешно удовлетворение и за разлика от отрицателните емоции, при положителните планирането за осъществяване от една система действие съвпада с реално извършеното от нея и в този смисъл биологичното значение на положителната емоция има „поощряващ“ или „потвърждаващ“ характер на постигнатия от дадено действие успех.

Трайните негативни емоции като основа на емоционалния стрес се зараждат в лимбичната система на мозъка. Структурите, образуващи лимбичната система, са морфологично и функционално свързани помежду си. От всички тях особена е ролята на ретикуларната формация и хипоталамуса. При емоционален стрес е установена промяна в чувствителността на невроните в ретикуларната формация по отношение на невромедиаторите ацетилхолин, норадреналин, серотонин. Хипоталамусът се разглежда като моторно поле на емоциите, от който се отправят импулси към една или друга система в организма за промяна в жизнената дейност и поведението. Възбудните процеси в хипоталамуса предизвикват активация в мозъчната кора и обратно. Мозъчната ко­ра, а не лимбичната система, дава характеристиката на един цялостен поведенчески акт, а това подчертава ролята ѝ в оформяне на мотивациите.
Друг основен момент в патогенезата на емоционалния стрес и развитието на редица психични и соматични заболявания е проблемът за трайната възбу­да в един или група нервни центрове, т.е. проблемът за образуване на патологично доминантно огнище. Възникването на трайна възбуда в едни нервни центро­ве, които стават доминантни за цялата нервна система, променя характера на реакциите на другите нервни центрове. Нарушава се равновесието между тях. Доминантното възбуждение, което мо­же да обхване редица звена в лимбич­ната система, протича по ревербериращи кръгове, благодарение на което не­гативните емоции съществуват продъл­жително време и поддържат патологични реакции от психоемоционално и ве­гетативно естество. При емоционалния стрес патологичната възбуда се провежда от мозъка към различните части на организма. Тази функция се изпълнява от вегетативната нервна система и хипоталамо-хипофизарния ендокринен апарат. Чрез тях променените нервнорегулаторни взаимоотношения се предават на вътрешните органи. При конфликтни ситуации индивидът може да задържа, да потиска отделни компоненти на емоциите, като например характера на говора, интонацията, мимиката, жестикулаци­ите, но въпреки всичко някои от вътрешните органи реагират съобразно на изпратената нервна информация. Това са неуправляемите или вегетативните компоненти на емоциите: изпотяване, зачервянане, побледняване, зенични реакции, забавяне или учестяване на сърдечната дейност, промени в мускулния тонус и др. Негативните емоции, особено хроничните, предизвикват трайни или фазови промени във въглехидратната обмяна, като повишават, а след време понижават нивото на кръвната захар, засилват мастната обмяна с увеличаване на свободните мастни киселини; нарушават минералната обмяна, съсирването на кръвта и пр. Това може да бъде начало за болестни изменения в съответните органи и системи.

Емоционалният стрес по правило протича с активиране на симпатико-адреналната и хипофизарно-надбъбречната системи. Като фа­зово явление, обаче, всички опи­сани изменения трябва да се отнасят до определен стадий от неговото развитие. Наличието на подобна генерализирана реакция изменя хуморално-хормоналната среда на организма, като увеличава количеството на хормоните на напре­жението — катехоламините и глюкокортикостероидите. Тези групи хормо­ни имат улесняващо, пермисивно дейст­вие помежду си, т.е. създава се ситуация на максимално потенциране на актив­ността на катехоламините. По отноше­ние на сърдечната дейност, това означа­ва засилена бета-стимулация, а по отно­шение на резистивните кръвоносни съ­дове — вазоконстрикция и възможност за развитие на хипертензивно състояние с всички свързани с него последствия. Стимулацията на сърдечния мускул създава несъответствие между нуждите на миокарда от кислород и действител­но доставения кислород. Създава се кислородна недостатъчност на миокарда, която е реалната причина за исхемична болест на сърцето.

Повишеното съдържание на катехоламини при стрес и активирането на аденилатциклазата се последва от сери­озни промени в някои метаболитни про­цеси, които имат ключово значение за миокардните функции. В основата е ак­тивирането на гликогенолизата и липолизата с потискането на гликогеновата синтеза, опосредствани от сАМР (цикличен аденозинмонофосфат) и протеинкинази. Установяват се отклонения в процесите на окисление и окис­лително фосфорилиране в митохондриите. Приема се, че сАМР повишава аеробната консумация на глюкозата, ос­вободена в резултат на активираната гликогенолиза. Така промененият миокарден метаболизъм води до необратими функционални и структурни промени в сърцето. Стресът съществено променя и липидния метаболизъм. сАМР засилва липолизата, стимулира разграждането на не­утралните мазнини до глицерол и маст­ни киселини. Стига се до натрупването на протони с доказан негативен ефект върху съкратителната активност на мио­карда. Високото плазмено ниво на кате­холамините при стрес води до значи­телно образуване на липндни прекиси, чието кардиодепресивно действие се свързва с нарушаване на лизозомните мембрани, лабилизират ги и увелича­ват освобождаването на фосфолипази. Последните увреждат липндните струк­тури на биологичните мембрани в кардиомиоцитите.

В гастроинтестиналната система вазоконстрикцията на съдовете в стомашната и дуоденалната лигавица намалява мукозопротективната й способност, ко­ето е предпоставка за развитие на гаст­рити, язви и други нарушения на стомашно-чревния тракт (стресови язви). От една страна глюкокортикоидите имат подчертано улцерогенно действие, а от друга — инхибиращ ефект вър­ху простагландиннте от групите Е и А. Известно е, че простагландиннте потис­кат хистамин- и пентагастрин-индуци­раната секреция на солна киселина, а така също и ролята им за стимулиране на субмукозния кръвоток в стомашната лигавица. Катехоламините и простагландините имат диаметрално противоположно действие на ниво стомашна ли­гавица. Понастоящем, в патогенезата на стре­совите язви за ключов момент се прие­ма не повишената киселинно-пептична активност на стомашния сок, а трайния спазъм на субмукозниге съдове, дължащ се на засиленото отделяне на катехоламини, което води до местна исхемия и понижена тъканна резистентност. В някои случаи на хроничен емоцио­нален стрес се наблюдават нарушения и в двигателната дейност на стомаха. За­сягат се перисталтичните, ритмичните и тоничните мускулни съкращения, кое­то се отразява върху скоростта, с която стомахът евакуира храната в дуоденума и тънките черва.

Особен интерес представлява ролята на емоционалния стрес за социалната адаптация на личността и агресивността на поведението. Една от най-силните прояви на емоционалния стрес е агресивността. За развитието й допринасят и други странични фактори като глад, чести наказания, социална изолация, йерархично понижение в службата, несигурност. Достиженията на съвременната медицинска наука създават възможност до голяма степен да се открият мозъчните образувания, които подтикват към агресивност. Установена е неврохимичната основа на агресивността, както и някои хуморални фактори, участващи във формирането на агресивното поведение, напр. хормоните на надбъбречната жлеза, гама-аминомаслената киселина (GABA), която има задържащи функции в централната нервна система.

Хора, които са живели без особени трудности, реагират изключително тежко при силен емоционален стрес. Не са редки последици като инфаркт на миокарда, тежка хипертонична криза, мозъчен инсулт, неврози или нарушения в психиката. Следователно, възникват редица въпроси свързани с образованието, възпитанието и подготовката на хората да посрещат отрицателните психо-емоционални напрежения като нещо, което е тежко, но може да се преодолее. Усилията трябва да се съсредоточат към това, емоционалният стрес винаги да остава във фазата на надеждата, без да преминава в стадия на изгубената надежда. Емоционалният стрес във фазата на надеждата поставя организма в “бойна готовност”, с мобилизация на всички адаптационни и компенсаторни въз-можности. Фрустрацията е пълен отказ от борба, защото смисълът на борбата е загубен и вярата в някои, макар и малки резултати от тази борба също е изчезнал. Фрустрацията е крайният резултат на патологичните последици от емоционалния стрес). Подобни ситуации са много редки. Нормалните хора притежават достатъчно въображение, за да си създадат някаква надежда, колкото и малка или неустойчива да бъде тя. За хората е характерно “да се хващат дори и за сламка”.

Лицата с агресивен тип на поведение реагират при емоционален стрес с отделяне на повече норадреналин и се борят активно за оцеляване, докато, „по-слабите” се затварят в себе си, отстъпват, при тях се повишава отделянето на адреналин. Освен адреналина и норадреналина, за емоционалния стрес са от значение и хормоните, секретирани от кората на надбъбречната жлеза (кортизон, кортизол, преднизолон). В малки дози тези хормони подобряват процесите във висшата нервна дейност и усилват процесите на диференцирано задържане. По-големи дози действат върху индивида, в зависимост от неговия тип нервна система, като предизвикват възбуда или задържане. Съществуват редица други фактори, които са от значение за начина на реагиране към стресорни агенти. Такива, например, са генетичната предиспозиция, свързана с индивидуалните особености; индивидуална реактивност, респективно – типът нервна система; придобитата резистентност към стресорни агенти, в резултат на прекарани в миналото стресови ситуации.

Ролята на положителните емоции в изграждането на резистентност към емоционалния стрес е доказана. Установени са центрове на положителните и отрицателните емоции в хипоталамуса. При дразненето им се получават нарушения в честотата на сърдечната дейност, аритмия. Ако след отрицателни емоции веднага последват положителни, не се развива стресово състояние. Положителните емоции имат силно антистресово и антиневротично действие. Блокирането активността на хормоните на медуларната част на надбъбречната жлеза (адреналин и норадреналин) предотвратява някои от последиците на стреса. Блокиране на адренергичните рецептори в мозъка с подходящи медикаменти възпрепятства образуването на стомашна или дуоденална язва при емоционален стрес. Подобен вид медикаменти (бета-блокери) се използват за регулиране на нервната и сърдечната дейност при стресови състояния.

Заключение

Стресът представлява едно динамично, временно, цялостно състояние на човешката личност, възникващо под влияние на разнообразни стимули. Той е относително специфично реагиране, вследствие сложно взаимодействие между субекта и обкръжаващата го действителност при непосредственото отражение на стресогенната ситуация. Основната тенденция на стреса е възстановяване на биологичното, психичното и социалното равновесие на личността.

Основен фактор в борбата срещу стреса е личността и степента на нейната антистресова резистентност. Човек трябва да познава себе си и да прави реална оценка на условията в околната среда, като адаптира съответно поведението си, преценява възможностите си, ограничава ненужните амбиции, регулира изискванията на околните и избягва неадекватни ситуации. Това обаче не означава пасивност. Борбата срещу пречките и трудните ситуации води до усъвършенстване на личността, до натрупване на знания и опит, но всичко това трябва да се пречупва съобразно темпераментовите и личностните особености на индивида. Често се наблюдават неблагоприятни последици, което може да доведе до промени в поведението, употреба на алкохол и наркотици.

Стресът в живота на човека е неизбежен, а в съвремието факторите, предизвикващи стрес и кризисни състояния на личността, стават все по-многобройни и разнообразни. От друга страна, все повече се изясняват механизмите на развитие на емоционалния стрес и на различните стресови състояния, което би дало възможност за своевременни профилактични мерки, както и адекватно лечение на патологичните стресови състояния и последиците от емоционалния стрес.

КупиАбонамент