Общопрактикуващите лекари останаха изолирани от специалистите, трябва да имаме повече лична комуникация

Общопрактикуващите лекари останаха изолирани от специалистите, трябва да имаме повече лична комуникация
468×60 – top

Брой 7/2011

Проф. д-р Иван Миланов, д. м. н.

Визитка

Проф. Миланов е роден през 1954 г. в Стара Загора. Завършва медицина във ВМИ, София през 1981 г., клинична специалност по неврология през 1986 г., специалност по социална медицина и здравен мениджмънт през 2005 г., специализация по двигателни нарушения в Канзаския университет – САЩ, специализация по главоболие в Университета на гр. Pavia – Италия.
Последователно е работил като участъков терапевт в Общинска болница гр. Своге, асистент по клинична електромиография в ИСУЛ, старши асистент в III неврологична клиника на Медицинска академия, главен асистент в отделение за двигателни нарушения към III неврологична клиника, СБАЛНП „Св. Наум”, доцент по неврология към III неврологична клиника, СБАЛНП „Св. Наум”, професор по неврология, зам.-ректор на Медицински университет – София, изпълнителен директор на Университетска болница „Св. Наум”, зам.-министър на здравеопазването, началник на Неврологична клиника в МБАЛНП „Св. Наум”.
Председател е на Българското дружество по главоболие и болка, Българската асоциация по двигателни нарушения, Българската асоциация по множествена склероза, Българската асоциация по клинична електромиография. Заместник-председател е на Българското дружество по неврология, Българската асоциация по невропротекция и невродегенерация. Член е на борда и касиер на Европейското дружество по главоболие (EHS). Представител е на България в Европейската федерация на неврологичните дружества (EFNS), Световната федерация по неврология (WFN), член на съвета на Европейския комитет за лечение и проучвания на множествената склероза (ECTRIMS). Член е на Нюйоркската академия на науките (NYAS), Международната асоциация за изучаване на болката (IASP ), Международната асоциация за двигателни нарушения.
Доктор по медицина, доктор на медицинските науки. Има 300 научни публикации. Автор и съавтор е на 15 монографии, 20 учебници и ръководства по неврология.

–––––-

Проф. Миланов, в какво по ваши наблюдения се затрудняват най-често общопрактикуващите лекари, когато при тях отидат пациенти – в поставянето на диагнозата, при насочването към специалисти?

Аз съм работил някога като общопроактикуващ лекар, тогава се казваше участъков лекар. Като се върна назад и си спомня – един от най-големите проблеми, който и днес съществува, е, че общопрактикуващият лекар не знае къде да изпрати пациентите си за консултация. Това по принцип е голям и съществен проблем – липсата на достатъчна комуникация. Лична комуникация. Защото специалисти по неврология има много, обаче джипитата се притесняват, че ако така случайно изпратят пациент при някой добър специалист, той може да не го приеме, да не го прегледа. Което стеснява кръга на консултациите, тъй като обикновено ги извършват с един невролог, когото познават.
Разговарял съм с джипита, те следят новостите, информирани са, че има добър специалист по главоболие, друг – по паркинсонова болест и така нататък. Но понеже не го познават, не смеят да изпращат там пациенти. Това затруднява работата, защото в неврологията, както и в другите специалности, настъпи доста тясна специализация. Например има лекари, които са много добри специалисти по паркинсонова болест, но не са достатъчно компетентни по главоболие и обратно.
Според мен изходът от това е единствено в организирането на съвместни срещи на общопрактикуващите лекари и съответните специалисти. Ние в общи линии практикуваме това, когато има възможност, защото общопрактикуващите лекари се чустват по-спокойни, когато познават човека поне малко и могат да си комуникират директно с него.
Някак си общопрактикуващите лекари останаха изолирани от специалистите, те трябва да имат повече комуникация. Те не са виновни за това, нито пък някой е виновен. Просто така се стекоха нещата и пътят за коригиране на тази ситуация е в чести срещи – образователни или посветени на определени проблеми. Мисля, че това много ще облекчи тяхната работа и съответно ще подобри обслужването на пациентите.

А кой би трябвало да поеме инициативата за това?

Обикновено инициативата за тези неща е в съответните специалисти, т. е. в научното дружество. Ние имаме научно дружество по неврология, което в общи линии е активно и организира периодично срещи по такива проблеми.
Другото, което ми прави впечатление, е, че не се случва в България – когато има конгрес примерно по неврология, по главоболие, по паркинсонова болест, в чужбина идват много общопрактикуващи лекари. Може би една трета от хората, които участват, са общопрактикуващи лекари. Тук това не се случва. Дали ние не ги каним достатъчно, дали не ги информираме достатъчно, или те не проявяват интерес, не знам. На един такъв конгрес, не е въпросът, че те ще научат нещо кой знае какво, то в интернет вече всичко може да се научи. Въпросът, е че те могат да си установят контакти с добрите специалисти. Това е важното. При моите престои в чужбина по повод специализации аз съм се убедил, че там много се държи на контактите. Да познаваш човека, да можеш спокойно да му изпращаш пациенти и той да ти изпраща, да му звъннеш по телефона, ако трябва. Т. е. една такава по-добра чисто човешка колаборация между специалистите. И ключът за това нещо според мен е в научните дружества не само на специалистите, но и на общопрактикуващите лекари. Те също би трябвало да проявят инициатива.

Има ли сега много случаи на неправилно насочени от ОПЛ пациенти, объркани диагнози, неглижирани симптоми?

Има проблеми, защото е много трудно един лекар да бъде компетентен по цялата медицина, а в общи линии това се изисква от общопрактикуващите лекари. Това никак не е лесна задача. И затова основната роля на общопрактикуващия лекар, като изключим баналните ежедневни заболявания, е да се ориентира горе-долу за какво става дума и да насочи пациента натам. Той затова трябва да познава добре специалистите в системата. Аз лично не мога да се оплача, че не се насочват примерно към мен пациенти от общопрактикуващите лекари. Даже скоро разговарях с един колега, професор от Италия, и той ме попита откъде идват пациентите ми основно, кой ги насочва към мен. Казах му – от джипитата и невролозите. Той много се изненада, в Италия това не се случва, тъй като всеки си пази пациентите и всеки се страхува да не му ги вземе някой. Това, слаба Богу, го няма при нас като цяло. Така че доста често аз преглеждам пациенти, насочени от общопрактукуващите лекари и даже от колеги невролози от страната.
Трудно им е на джипитата и, разбира се, се допускат грешки, това е нормално, няма как да не бъде така. Аз лично не съм привърженик на това напрежение, което се създава – общопрактикуващите лекари са прости, пък ние сме умните. Не е така. Те в общи линии се стремят хората да правят каквото могат. И пак казвам – не е никак лесно. Който не е бил на лекар на участък, както бяхме ние навремето, той не знае колко е трудно да си компетентен по много болести, да се ориентираш при сходни симптоми, понякога много бързо да се реагира…
Аз мисля, че като цяло за всичките тези години, които минаха, успя да се съзададе едно съсловие от общопрактикуващи лекари, които си вършат добре работата, които си гледат добре пациентите, които се интересуват от новостите в медицината. Това не значи, че всички са така, но и всички невролози не са така. Хората са различни. Но тъй като това беше за България относително нова специалност, когато се създаде, тя за всичките тези години успя да се утвърди наистина като една специалност.

Какво се случва в неврологията, какво ново има?

В неврологията се случват много нови неща. Аз например тези дни си преглеждах едни американски учебници отпреди 6-7 години и устонових, че трябва да ги изхвърля, няма смисъл да ги пазя, защото за тези години нещата много са се променили и те вече не ми вършат работа.
Какво се промени? Много се промени по отношение на диагностиката на заболяванията в неврологията, по отношение на изясняване на причините за някои заболявания. Да не говорим колко се промени лечението. Ако се върнем 10 години назад, то просто няма нищо общо със сега. Вероятно това касае и други раздели на медицината, но неврологията е една от дисциплините, която доста бързичко се развива. Например, ако ние преди 10 години не можехме да лекуваме мигрената, сега можем успешно. Можем да лекуваме по-добре паркинсоновата болест, множествената склероза, непрекъснато излизат нови лекарства. Това важи и за редица други заболявания, малко по-рядко срещани и не толкова популярни в неврологията, които бяха тъмна Индия, както се казва, и не беше ясно за какво става дума. Вече са ясни, макар че все още не за всичко има лечение.
В последните 10 години неврологията отиде доста напред. Разбира се, все още не е това, което на нас ни се иска. Бихме искали още по-напред да бъдем, да можем да лекуваме всички заболявания, но това за съжаление вероятно няма да се случи в следващите 2-3 години.

Какво още не може да се лекува?

Ако говорим за неврологията – групата на наследствените заболявания, така наречените мускулни дистрофии, наследствени невропатии, амиотрофичната латерална склероза. Това са заболяванията, при които ние не можем въобще нищо да направим.
Бяхме в същата ситуация например с множествената склероза, сега не че я излекуваме, но имаме лекарства, с които можем да подобрим състоянието на пациента. Най-лошото е, когато се сложи диагнозата на един пациент и му казваш – нищо повече не мога да направя, няма лечение. Това е най-тежкото за всеки лекар. Надявам се, че ще дойде време, когато и за тях ще има решение. Болестта на Алцхаймер също е много трудно заболяване, има някакви лекарства, но те са с ниска ефективност.
Всъщност неврологията за съжаление не е от специалностите, в които имаме огромни възможности за лечение. По-скоро имаме добри възможности за диагностика, малко по-слаби за лечение.
В психиатрията това, което наблюдавам отстрани, влязоха доста нови медикаменти, ефектът от които е по-добър, най-малкото има по-малко странични ефекти.

Колко време минава от появата на новостите по света и внедряването им в неврологичната практика у нас?

Сега минава много малко време, защото със съвременните комуникации, с интернета, с всичките тези възможности за достъп до информация на практика се получава така, че когато отидем на едни световен конгрес, много рядко научаваме нещо ново. По-скоро контактуваме с определени хора от чужбина, което за нас също е много ценно. Това, което се изнася на конгреса, ние вече сме го прочели по интернет. Така че този процес изключително се скъси – както за лекарства, така и за диагностичните методи.

Кои са най-честите заболявания в неврологията в момента?

Най-честото заболяване са болките в гърба, те са ежедневие. С такива оплаквания са основният поток пациенти във всеки неврологичен кабинет.Следващото ще бъдат различните видове главоболия. Полиневропатиите също са често срещани, най-вече диабетната, за съжаление и алкохолната полиневропатия, защото не е тайна, че в нашето общество се пие сериозно.
И след това вече идват сравнително по-рядко срещаните заболявания – паркинсонова болест, множествена склероза, епилепсия. След тях се нареждат други, по-редки заболявания, които по принцип трудно се диагностицират в един кабинет, това обикновено става в болниците. Това са в общи линии заболяванията, с които в ежедневието се срещаме всички.

Може ли да се каже, че начинът ни на живот е причината за завишаване на неврологичните заболявания?

Начинът ни на живот, разбира се, допринася, защото болките в гърба фактически са свързани с изправения стоеж на човека, с неправилната работна поза и с претоварването на гръбнака. И в съвременното общество най-често от болки в гърба боледуват хора, работещи на компютър. Вследствие на леко приведената, неудобна работна поза, особено ако по цял ден си на компютъра, сравнително рано в живота си можеш да получиш болки в гърба.
Главоболието също е продукт на начина ни на живот. Основните видове главоболие са мигрената и тензионното главоболие. Мигрената е наследствено заболяване, тя не зависи много от начина на живот. Тензионното главоболие се дължи на спазъм на мускулите в черепа и то е свързано със среса. Много често срещано е, включително и в детска възраст. Свързано с натоварванията в училище, с нарасналите изисквания към децата. Сега, знаете, те от най-ранна възраст се съревновават кое ще е по-голям отличник и много често това води до тензионно главоболие. То е свързано основно с борбата за успех. Хората, които получават такова главоболие, се напрягат, амбициозни са, перфекционисти и искат да си свършат добре работата.

И понеже днес съревнованието започва още от училище, все по-голям брой деца боледуват от такова главоболие.

Какво им препоръчвате да сменят в начина си на живот?

Основното и за болките в гърба, и за тензионното главоболие е човек да се научи да редува напрежението в работата и физическата активност с определен тип занимания, които носят удоволствие, така нареченото хоби. Няма значение какво ще бъде то. Важното е да се редуват неприятните преживявания с приятни, режимът на статична, застопорена пред компютъра поза с някаква двигателна активност. Дали ще е плуване, фитнес, ходене, няма значение, просто да се редува едното с другото. Това е единствената възможност. Защото да си говорим, че трябва да се избягва стресът, са празни приказки. Няма как да го избегнем, живеем в това общество, с тази работа, която имаш и няма как да си намериш друга.

Вие как го правите?

Моето разтоварване е доста странно. Аз се разтоварвам, като чета медицинска литература, колкото и да е смешно. И обичам да пиша научни статии. На мен това ми доставя удоволствие. Разбира се, чета и друга литература, но за съжаление все по-малко.

Това не е много активно.

За съжаление наистина не е много активно. По принцип имам колело, което обичам да карам, но ми остава малко време. Но съм си го избрал като тип активност за разтоварване, когато имам възможност.

Вие бяхте в управлението на министерството, имате поглед върху цялата здравна реформа. Много спокойно приемате промените, ни ви ли дразнят някои неща, не ви ли се струват необмислени?

Ако трябва да бъда откровен – не, въпреки че може би сте очаквали да кажа да. Не съм забелязал нещо, което да е драстично неправилно. Аз следя коментарните рубрики и ми е направило впечатление, че каквато и стъпка да предприеме министерството, ¾ от тези, които пишат в сайта, са против, няма значение за какво става дума. Така не става работата. Не може да сме само против, трябва и да сме малко за. Аз не виждам до този момент да се е случило нещо, което по някакъв начин да нарушава правата на пациента или правата на лекаря. Има неща, от които се дразнят хората, например някаква болница спряла да работи, нещо друго. Това е защото се нарушава едно статукво, с което човекът е свикнал. Но той всъщност не си дава сметка, че е по-добре една болница, която няма необходимата апаратура и най-вече специалисти, да я няма и той да пропътува 100 км, но да отиде някъде, където ще получи качествено обслужване. Всеки иска да му е под носа, но това е безумно скъпо, никой не може да си позволи такова нещо. И пак казвам – за апаратурата сигурно ще се намерят пари, но някой трябва да работи на нея. А ние през последните години вече се сблъскваме с проблема липса на качествени специалисти. Проблемът със сестрите почна отдавна, той си съществува, но сега вече липсват и специалисти. В нашата болница имаме свободни места за лекари, което никога не се е случвало. И това ще се засили. Защото част от хората отиват да работят в чужбина при по-добри условия, това е нормално и никой не може да ги спре. И второто е създаването на частните болници, които при всички случаи предлагат по-добри условия. Слава Богу, още не са изтекли натам нашите кадри, но ще дойде и това време. Нямаме загубени кадри, но имаме недостиг, свободни места, пък няма кого да назначим. Допреди 2 години това беше абсурдно.

Разговора води
Валя Колева

750×422
750×422

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

728×90 – bottom