Пълно затишие в бъбречните трансплантации тази година

Пълно затишие в бъбречните трансплантации тази година
468×60 – top

Брой 11/2016

Проф. д-р Петър Симеонов д.м., д.м.н.,
Национален консултант по урология

Визитка

Проф. Симеонов е роден през 1953 г. в Ямбол. Завършва Висш Медицински институт, Пловдив през 1979 г. Придобива специалност Урология във Висш Медицински институт – София през 1985 г., а през 2005 г. и специалност „Здравен мениджмънт” във Факултет по обществено здраве, Медицински Университет, София.
Специализира Бъбречна трансплантация в Медицински университет – Брюксел, Белгия през 1994 г., Ултразвукова диагностика в Медицински университет – Дюселдорф, Германия през 1997 г., Лапароскопска урология Медицински университет – Мюнхен, Германия през 1999, 2001 г. и Академия ESCULAP – Тутлинген, Германия през 2006 г.
Започва професионалния си стаж като Завеждащ здравна служба – с. Орлов дол, Ямбол през 1979 -1980 г . През 1980 – 1981 г. е ординатор в Окръжна болница, Ямбол, Отделение по Урология. От 1981 е в екипа на Александровска болница последователно като ординатор по урология – клиника по Урология, асистент в Катедрата по Урология, Старши асистент, Главен асистент, Доцент по Урология, Професор по Урология, Началник Клиника по Урология до март тази година.
Проф. Симеонов е Кандидат на медицинските науки от 2005 г. и Доктор на медицинските науки и Научен ръководител на двама докторанти от 2013 г.
Има над 230 научни публикации в български и чужди списания, монографии и учебници. Член е на: Българското урологично дружество и на Управителния съвет; Европейската Асоциация по Урология (EAU); Член на управителния орган на УРОНЕТ – Асоциация по Урология, Нефрология и Трансплантация; Заместник главен редактор на списание „ Уронет”. Проф. Симеонов е Национален консултант по урология към МЗ.

––––

Проф. Симеонов, говори се много за това, че за бъбречна трансплантация болните идват късно – след диализа и в тежко състояние. Могат ли джипитата да имат роля за по-ранна информираност и насочване на пациентите?

Естествено. Личните лекари са първото звено във веригата. Не бих казал, че всички са съвсем наясно, защото се сблъсквам със случаи, при които ни пращат болни, които са вече на диализа и не знаят какво да правят. Не знаят, че има клиника и диспансер за бъбречно трансплантиране, където подготвят болните за трансплантация. Тоест, пациентите трябва да отидат в този диспансер, да обявят че са на диализа, да кандидатстват за участие в листата на чакащите. В този диспансер правят всички необходими изследвания, за да бъдат включени в листата на чакащите трансплантация.

Кой трябва по принцип да ги насочи към този диспансер?

Единият вариант е личния лекар. Другият – ако личният лекар изпрати пациента за консултация с местния уролог, той вече да ги насочи към Александровска болница, Клиника по нефрология и трансплантация, на която шеф е проф. Паскалев. Прекрасен човек, удоволствие е да се работи с него.

Проф. Паскалев има идея да се направи обучителен център за работещите в диализните центрове. Целта е пациентите да се поддържат в по-добро състояние, докато чакат трансплантация.

Това би било много добро решение. Аз от много години поддържам тази теза.
Какво се получава сега. Има ситуация, взели сме бъбреци. Според тъканната формула компютърът е откроил няколко най-съвместими пациента и Агенцията по трансплантации ги вика. Когато дойдат, виждаме кандидатите за бъбрек в окаяно състояние – било то общо медицинско, било в санирането на пикочния мехур, което най-вече ни интересува. Защото дълго време когато не постъпва урина в пикочния мехур той почва постепенно да атрофира и да се свива и става микроцистис, както му казваме. Неподготвени са реципиентите и от нефрологична гледна точка.
От много години идея ми беше да сформираме една група уролог, нефлолог, мамолог, дори и диализатор от Александровска болница. Безвъзмездно да ходим по диализни центрове и да обясняваме какво трябва да се прави. Когато е включен един човек в листата на чакащите, лекарите в диализните центрове да поемат ангажимент, нищо че не им е работа, така да подготвят болните, че когато вече има орган за тях, да бъдат в перфектно състояние. Защото при добре взети органи, добре сложени, на терен който е увреден – перспективата не е добра.

А има ли някакъв шанс преди да стигнат до диализа да идват за трансплантация?

Това е моето желание. Преди диализа, разбира се, това е най-доброто. Когато дадения човек се следи от нефролог и се вижда, че полека-лека върви към краен стадий на бъбречна недостатъчност, но все още е адаптиран, все още не е на диализа – това е моментът да получи орган, най-добрият момент. Защото диализата е едно от откритията на медицината, което спасява хората, дава живот, не умират от хронична бъбречна недостатъчност, но с течение на времето се уврежда най-вече съдовата система.
Така че, ако нефрологът прецени, че ще се достига до диализа, по-добре да насочи този пациент към нашия център и диспансер, за да бъде включен в листата на чакащите преди да е почнал диализа.

Няма ли да има някаква морална дилема – тези , които чакат от години и са на диализа да бъдат прескочени?

Вижте, дали е бил на диализа или не, не се знае този човек колко ще се наложи да чака. Примерно не е на диализа, полека-лека ще влезе в процес на диализация, но може да чака още 15 години. А човек, диализиращ се от два месеца, да кажем, и е включен в листата на чакащите, изведнъж му излиза късмета.
Проблемът е, че докторите не са мотивирани да се грижат за болния така, че да дойдат с добра кондиция при нас.

Не може ли да се издейства някаква финансова подкрепа за тези специалисти?

Аз пак казвам – ние сме готови безвъзмездно да вървим – уролозите и нефролозите. Но без финансова стимулация – няма да стане. Парите не достигат за здравето на болните.
И това еднократно ходене тук и там не е най-ефективното. Може би това, което проф. Паскалев предлага – курс за обучение какво трябва да се прави, за да бъде болният, който е на диализа, добре подготвен за евентуална трансплантация, която може да се случи утре, а може и след 15 години – това е решението.
Преди диализата трансплантации се случват не толкова рядко и при нас, но с живо донорство – майка, баща, брат, сестра, които се съгласяват и могат да дадат орган, защото трябва да има и тъканна съвместимост. И това дава най-добрите резултати. Тогава и на трансплантирания бъбрек преживяемостта му е далеч по- голяма. Както преди малко ви казах, колкото добре взети и сложени да са бъбреците на един увреден отвсякъде терен, преживяемостта е далеч по-малка. Това е хабене на материала, колкото и цинично да е казано.

Особено като се има предвид, че и органите за трансплантация не достигат в България.

Че не достигат, не достигат. Все още като константа стои цифрата 980 чакащи за бъбречна трансплантация. На една част от тях им се слага орган, друга част загиват и въпреки това тази величина е константна. Една част излизат, но толкова и влизат в листата.

А другата цифра увеличава ли се – на донорите?

Имаше един много добър период, но тази година особено е пълна тишина. Тази година имаме 4 трансплантации, това са два донора. Това не е малко – това е нищо. А имаме два центъра в готовност, много се усъвършенстваха и болница Лозенец, начело с проф. Спасов. И при тях е такова положението. Ние се редуваме, мисля, че сега те са на ред. Но два центъра с много добра база и хирургична техника стоим така.

Откъде идва проблема – от колегите от донорските бази или от това, че близките не дават съгласие?

И двата варианта са налице. От Агенцията по трансплантации са дейни, активни, но животът стана комерсиален, макар че според мен не всичко е пари. Много важно е да бъдат стимулирани донорските центрове да кондиционират и да подават кадаврични бъбреци. Имаше период, когато болница, която се грижи за един потенциален донор, харчи пари, труд, емоции и накрая влизаше в разход, който не им се изплащаше. После дойде момента, когато не само че се изплащаха консумативи, но и дадоха добри уж пари на анестезиолозите, които се грижат за потенциалния донор. Но може би вече не са достатъчно. Нямам идея каква точно е причината, но органи няма.
Ние нямаме никаква връзка с донора и роднините му. Най-неприятната част е на координаторите в донорските центрове. Те понасят и емоционалното напрежение и неприятната част от тази дейност – да обяснят на близките. Едно време всичко това вършеха уролозите. Това е идеалният вариант. Сега ни се обаждат, тръгваме и никакъв досег с роднини. Отиваме там вече комбинирани екипи – кардиохирурзи, чернодробни хирурзи, организацията е направена, дават ни органите.

Имате ли някаква статистика за другите страни?

Попаднах на една статия от Испания. Ние ако имаме примерно 100 трансплантации, каквито имаше през 1998-99 година, там ги правят за месец кажи-речи. Жестока организация, жестока мотивация и на полиция и на медицинската общност да не се изтърве евентуален потенциален донор.

Дали законодателството не е различно?

При нас го промениха. Преди трябваше човек да отиде и да декларира изрично съгласие. И естествено – никой не отиде, дори аз. При нас сега важи, че ако не декларираш изрично несъгласие, значи си съгласен да бъдеш донор. Но все още се иска и съгласието на роднините. Законодателно никой не е задължен, но емоционално и морално го смятат за правилно.
Причините са много, но такава тишина, каквато има от началото на годината, не е била доста време. Особено пък откакто от д-р Симеонова стана началник на Агенцията по трансплантации. Една много дейна жена, но сега не я виждам и чувам и тя да прави някакви кампании. да поддържа огъня, както се казва.

Как е с „урологичното“ здраве българина? Какви са най-честите патологии?

Българинът е болен, естествено и от урологични заболявания. Най-често срещаната патология е бъбречно-каменната болест, доброкачествената простатна хиперплазия, сега почти с нея се изравни карцинома на простатата. Не бих казал бум, но много, много са бъбречните карциноми.
Хубавото е, че и джипита и местните урологични звена правят и профилактични прегледи. Защото много от заболяванията , особено туморите на бъбрека се откриват наистина при един профилактичен преглед,те са безсимптоматични, без болния да е търсил по причина консултация с уролог или личен лекар. Случайно се откриват.
Нашата клиника от много години работи в тази област, затова има и отделения по онкоурология. Със стари традиции сме и в лечението на карцином на простатата, карцином на бъбрека. Имаме разработени хирургични техники и при тумори на тестиса, тумори на бъбрека.

Тези случаи се увеличават? Имате ли виждане за някаква причина за това?

Един Господ знае. Но аз все си мисля, че изигра роля и Чернобил навремето. Когато дойдох в тази клиника 1982 година ние се струпвахме всички млади лекари да гледаме операция на туморен бъбрек, на тестиса, на пикочен мехур. Злокачествените заболявания бяха много малко. Камъни колкото искаш имаше, тогава нямаше машина, нямаше модерна техника за лечение на камъните, правеше се отворена операция. И имаше колкото искаш. Докато туморните заболявания ги нямаше и бяха интересни. Сега ежедневието ни е преди всичко операции по повод карцином – на бъбрек, на простата, на тестиси.
Изключително важно е да се набляга на ранната превенция. Но не са виновни колегите общопрактикуващи лекари, защото такава ни е системата. Много хора неглижират това, че трябва поне веднъж в годината да се минава на прегледи. Може би в този аспект трябва основно да се работи, защото например при бъбречния карцином най-добрата прогноза е в ранни етапи, които само при такива прегледи случайно открити се диагностицират.
Една хубава практика беше – може би пак ще се възстанови – с АЕЦ „Козлодуй“ – профилактични прегледи с такава насоченост два пъти в годината. Колко болни така случайно сме откривали. Големите фирми сега вече по принцип имат трудова медицина и профилактични прегледи. Това също е добър начин за превенция и ранна диагностика. Но аз не знам голямо предприятие, фирма, които да ангажират специално квалифицирани екипи за профилактика и прегледи.

Подмладяват ли се тия заболявания?

Категорично. Млади хора, нямат и 30 години. Наскоро имахме идно момиче на 22 години, какво е живяло то. Карцином на бъбрек имаше. Възрастта става все по-ниска.

Това обща, световна тенденция ли е, или само у нас?

Като цяло честотата навсякъде се увеличава. Патологията е общо взето еднаква. Та джипитата в много отношения са в помощ. И другото е – да се интересуват и да знаят при дадени заболявания къде е най-добре да изпратят болния. Както обичам да казвам – апаратурата си е апаратура, но кой стои зад нея е важното, т.е. кой гледа. И при нас така – заболяването е заболяване, но кой ще те оперира е изключително важно.

При вас се задържат младите лекари, за разлика от много други клиники. Какво е специфичното?

В нашата клиника да. Сега ме обвиняват, че съм ги тормозел, но аз наистина ги обичам като деца. Преки впечатления получавах когато бях началник клиника. Сега от март месец не съм, подадох оставка.
Първото е че ги обичам, второто – така бяхме направили, че влизаха сериозни финансови пера в клиниката за разпределение и заплатите на младите доктори, на сестрите бяха по наше време много прилични. Още повече че тук са най-вече лекари от докторски фамилии, т.е. поколения наред е събирано и сега те нямат фрапираща нужда от пари, родителите помагат.
Това е едната страна. Най-важният момент, това е традиция от край време, още аз я заварих като дойдох тук – да се дава на малките да работят, да влизат в занаята под ръководството на патрон, да поеме в даден етап операцията, да направи разрез, после да отиде в дълбочина, едно по едно, малко по малко, докато затвори цикъла на тази операция, да може да я направи. Пак под контрола на някой от патроните, докато в един момент вече го оставяш и той си работи.
Това не е само мое дело, заварих го така като дойдох, професор Куманов, жив и здрав да е, лека им пръст на доц. Тачев, на доц. Доновски, прекрасни хирурзи, даваше се. И когато на теб са давали, редно е и ти да обучаваш.
Е, подготвяш си палача, в реалния смисъл, взимат ти пациентите, после идва момент да казват – тоя ли, че аз съм по-добрия. Правиш ги доценти и вече идват и ти кроят шапка да те махнат, примерно от началник клиника и той да стане.

Как гледате на идеята студентите, които са държавна поръчка, да са длъжни да остават в България, докато се изплатят!

Аз съм категоричен, че когато държавата те е издържала, би трябвало да останеш и да работиш в България. От друга страна, сега поне малко по-лесно стана записването за специализация, Но по-рано беше много трудно. После – с тези ниски заплати какво да правят. Много раздвоен съм. Така е, всички ние издържаме държавна поръчка студенти, било по медицина, било нещо друго. И недостойно е, когато си получавал пари, да кажеш дотук. Най-вероятно и на тях не им се ходи в чужбина, никой не е приет в чужбина ей така, всеки си е емигрант, чужденец, много по-трудно е. То тук не им дават да работят, в много малко звена се прави качествено обучение и се полагат усилия да станата лекари на място, та камо ли в чужбина. Там още повече ратайска и чирашка работа, но пък получават пари за това.

Подкрепяте ли министър Москов, неговите битки и идеи?

Категорично. Нещо трябва да се прави, дори и лошо. Трябва да се работи нещо, нещо да се променя. Той един път ще сгреши, но следващия път ще стъпи на правилното място. Той е анестезиолог, а аз винаги съм казвал, че те са по-умната част от хирургичната общност, защото хирургия без анестезиология няма. Той без страх се хвърля в нещата, дано му се получат. Масата титулярни министри преди него почти нищо не правиха, а той поне прави нещо.

Разговора води:
Валя Колева

750×422
750×422

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

728×90 – bottom