Между живота и смъртта

Брой 1/2019

Д-р В. Донкина
Клиничен психолог, психотерапевт
Сектор Психотерапия, консултиране и кризисни интервенции, ВМА – София

”Как да останеш жив до края? Как може животът да не бъде компрометиран? Как да се борим, за да не успеят медицината, болницата и техниката да откраднат на човека болестта и смъртта? Р.Marty

Психологичният аспект на тежките онко-хематологични заболявания е сложен и многопластов. За да бъде разбран, той трябва да се изследва от една страна в контекста на въпросите на лекарите, свързани с емоционалната и поведенческа изява на някои състояния и реакции на пациента, т.е. посрещане на въпросите, възникващи в тяхната практика и касаещи връзката психично-соматично. В същото време, от друга страна стои въпросът за аспектите на влиянието на болестта върху личностовото функциониране на пациента – характерови изменения, стереотипи, изследване на възможността за подкрепа и справяне – доколкото то е възможно в хода на болестта и съдействие на терапията. Бихме могли също така обаче да потърсим и още по-дълбоките аспекти на тази проблематика – въпросите за възникването на болестта от гледна точка на психичното функциониране и структуриране на личността или с други думи – да проследим психологическата обосновка на въпроса защо идва определена болест и какво означава тя. Какво обозначават, как се разбират и доколко е възможно да се припокриват термини като „психосоматика” /тъканни и органни изменения с психогенен характер/, „соматизация” – /физиологичен „израз” на психологичен конфликт/, „хистрионни прояви” и как помагат те в разбирането на телесното страдание. Още по-сложен е този въпрос, когато става дума за психологично и отношенческо третиране на пациенти с тежки онкохематологични заболявания, при които ударът върху личността, нейния социален и личен живот е осезаем, а застрашеността от летален изход – висока.

В общи линии тези термини са познати в сферата на обсъждането на тежестта на едно онкологично или хематологично заболяване и степента, в която то естествено деформира психиката на пациента и модулира особеностите на неговия характер. В същото време обаче, онова, което в клиниката се нарича „психосоматично заболяване” и което, според различни гледни точки и школи, се възприема като соматична болест, включваща голяма доза психична компонента или заболяване, формирано на принципа на дефицит в психичната структура и капацитет на личността, не е типично само за съвремието. Също толкова широко разпространени са били тези заболявания и през 19 в., когато З. Фройд е започнал да работи с пациенти, страдащи от симптоми, наричани тогава „хистерични”. Странното в тези симптоми, изглежда е, че тяхната логика прави пробойна в разбирането ни за онова, което „знаем” за човешкото тяло.

Фактът, че болка или дисфункция може да съществува, без да има органична причина за нея, ни принуждава да търсим напълно нов начин за разбирането на заболяванията. И Фройд е бил първият съвременен лекар, който се сблъсква с тази загадка. По това време в медицината навлиза едно ново течение, наблягащо върху възприемането на тялото като „себеобясняваща се” цялост на биологично и физиологично ниво (Matthis,1997). За Фройд постепенно става ясно, че загадката не може да бъде разгадана, без да се взима предвид релацията „тяло”-„наратив” /начинът, по който пациентът говори, възприема, обяснява си, мисли за своето тяло/. Необходимостта тази връзка между тяло и психично да бъде мислена, съществува не само в спектъра на т.нар. „хистерични” симптоми, при които е трудно да се установи органична етиология, но също така и в случаи на пациенти с диагностицирани телесни заболявания, които не реагират на ординерното медицинско лечение по начина, по който се очаква. В същото време е наблюдавано, че пациентите, реагиращи телесно толкова парадоксално, могат да бъдат чув-ствително подпомогнати от т.нар. „лечение чрез говорене” /”talking-cure”/, т.е. чрез психотерапевтична интервенция (Joyce McDougall, 1989). Всички тези случаи осветяват една гранична плоскост между физиологично и психично, като de facto отново повдигат стария въпрос за връзката между душата и тялото.

През 1949 Клод Леви-Строс публикува една статия, посветена на важната функция на символизацията или казано с други думи – на придаването на смисъл. Тази статия впоследствие ще повлияе силно идеите на Жак Лакан за езика като структура на несъзнаваното. Тя описва ритуалната практика на шамана в индианското племе Куна /племена, населяващи територията на днешна Панама/, когото викат при трудно и застрашаващо с летален изход раждане. „Лечението” на шамана не се състои в хирургични срезове, инжекции или манипулации – както би се случило в нашето технологично медицинско интервениране, а има ефект единствено въз основа на давани на състоянието думи, наричане, придаване на смисъл. Шаманът, извикан при специални обстоятелства и условия, пее песен. Той пее за борбата, която се случва. Тази песен се описва в митични термини. По един символичен начин шаманът и „духовете, които го съпровождат” се борят с духовете, които възпрепятстват безпроблемното раждане. Тази борба, пресъздадена със символични формули, е изобразена чрез езика. Шаманът никога не докосва пациента. Единственото, което той прави, е да дава думи, да „именува онова, което се случва с пациента, като песента, която той пее е изпълнена със символични детайли, изобразяващи неяснотата и безпомощността на родилката.

/”Твоето тяло лежи пред мен…неговата бяла плът се разпъва…неговата бяла вътрешност бавно се движи…”/ (Matthis, 1997). Това е дълга, много дълга песен, която би изпълнила 18 съвременни страници и 535 стиха. Тя вербализира ситуацията, в която пациентът приема случващото се без смисъл, единствено като болка и мъчение. Родилката се чувства зле и е с температура, объркана от непоносимата, усещана като непозната и неестествена болка. Това на ситуацията да се дадат думи, да се сътвори история около нея, прави възможно тя да се приеме като смислена. Това прави болката поносима, защото тя може да бъде съотнесена съм нещо и по този начин съответно – понесена от тялото.

Леви-Строс пише: ”Фактът, че митологията на шамана не кореспондира на обективната реалност, не е важен. Важно е, че пациентът вярва в него. Съществуването на борещи се добри и лоши духове и на свръхестествени сили не се подлага на съмнение отстрана на родилката. Нейното възприятие на света се базира на тях или казано по друг начин – тя никога не се е съмнявала в това. Така тя не се съмнява в историята, тя просто се подобрява.” Думите в песента, даването на думи на това, което преди не е било именувано, т.е. не му е бил придаден смисъл, осъзнаването оказва влияние не само на психиката, но и на чистата соматика, на „механиката”. Получава се разкритие…и детето се ражда. Или както отбелязва Леви-Строс – думите имат ефекта на физическа реалност, не само на психична такава.

Въпросът за психосоматичното функциониране, неговите основи и прояви, е сложен. От една страна той обхваща аспектите на хистеричния конфликт, репрезентиран като симптом в тялото, а от друга докосва по-дълбоки теоретични аспекти на функционирането на личността като много архаични нарушения, свързани с аспекти като гняв, агресия и загуба, тяхното интегриране във функционирането, с психичната репрезентация на тялото и възможността за символизация. Понякога твърде значими неща в началото на живота не са се случили, не са били структурирани и тогава „мисленето” като символичен процес изглежда невъзможно и някак „тялото мисли само” ( McDougall, 1989).

Подобен “пробив” в една от основните психични функции винаги се свързва със загубата. Тъгата по загубата, траурът, е дълъг и болезнен процес на скърбене над всеки аспект от това, което е изгубено и в крайна сметка, на това да го пуснем да си отиде. Ако не искаме да останем в задънената улица на меланхолията, омразата и отричането на реалността, ние трябва в крайна сметка да се изправим лице в лице със загубите, които следват от по-пълното приемане на психичните факти от живота, да изоставим скъпоценните си представи, че единствени притежаваме и контролираме любимите си обекти и да скърбим тяхната загуба. В крайна сметка можем да се утешим с тяхното възстановяване в символична форма вътре в себе си. При здравословното развитие, когато човек е в състояние да признае своята отделеност, да изскърби загубата на обичания си обект и да го пусне да си отиде, той няма да има нужда да се придържа към конкретни символни приравнявания, за да отрече загубата. Всъщност, той ще бъде принуден да се създаде нов вид символ, който изобщо не е тъждествен с обекта, а по-скоро може да се използва като творение на вътрешния му свят, към което би могъл да отклони силната си любов и омраза, като така защити първичния обект и намали вината, тревожността и страха си от загуба.

Способността да общуваме помежду си или сами със себе си, се ръководи от способността ни да формираме и използваме символи. Ние общуваме с думи и, веднага щом израстем от най-ранното си детство, нашата мисъл е вербална. Понякога, поради специфични, конкретни причини в историята на пациента, този процес е бил стопиран или изобщо не е бил възможен и единственият компромис, е бил формирането на соматична болест. Тялото може да страда, поради емоционална дисфункция и това показват още изследванията на Рене Шпиц /1959/. Изследвайки психичното развитие през първата година от живота и отчитайки, че то се извършва в контекста на диадата майка-дете, Шпиц се интересува доколко отношенията в тази диада могат да причинят отклонения в нормалното развитие и да бъдат отговорни за различни емоционални и соматични разстройства при детето. Той изхожда от две основни хипотези: че разстройствата на личността при майката водят до разстройства при детето и че в младенческа възраст вредните психични въздействия са следствие от незадоволителното отношение между майката и детето. Последните той разделя на две категории: неподходящи и недостатъчни. Неподходящите са в следствие от определен начин на поведение на майката.

Тях Шпиц нарича „психотоксични” /състояние на шок и кома, предизвикани от открито отхвърляне на детето, колики в третия месец, дължащи се на враждебно, прикрито като тревожност отношение на майката, свръхподвижността на детето /клатене на тялото/, предизвикана от осцилиране между глезене и враждебност, игра с фекалии, дължаща се на циклични колебания в настроението на майката и агресивно-хипертимното разстройство, дължащо се на съзнаваната компенсирана враждебност отстрана на майката/. Недостатъчни отношения за Шпиц означава, че поради трайното отсъствие на майката, детето не е получило достатъчно емоционален контакт, необходим за нормалното му развитие. Причинените в негово следствие разстройства Шпиц нарича „болести на емоционалния дефицит”. Изследванията върху тях са може би най-значимите в неговото творчество и включват наблюдение на синдромите на анаклитична депресия и хоспитализъм при деца, отглеждани в институции. Шпиц открива, че липсата на майчина грижа е равна на емоционална смърт и че често бебетата, изпадащи в депресия, губят живота си. Той отбелязва,че последователността на симптомите при хоспитализъм е паралелна на описаната от Ханс Селие последователност на симптомите при продължително излагане на стрес.

Физиологичната симптоматика може да припокрива понякога и определен спектър от психиатрични заболявания – панически атаки напр., но отделно от това болестта може да провокира определени емоционални състояния, както и обратното /психосоматика, соматизация, регрес/. Високата коморбидност на определени психични разстройства – напр. депресия и тревожни разстройства, също прави трудно разграничимо проявяването на тези симптоми в тялото – дали те се появяват като придружаваща или основна симптоматика.

Психосоматична компонента – название, което в медицината все още звучи екзотично. Всъщност „психосоматика” е име, дадено от Дж. Л. Холидей през 1943 г. на едно модерно течение, което се стреми да обнови схващането за болестта в традицията на Вирхов и Пастьор. Без да игнорира психичните, химични и физиологични механизми, но опитвайки се да отиде по-далеч от тях, психосоматичната медицина се стреми да разбере житейската реалност, афективността и нейната роля за детерминацията на много функционални и органични разстройства. В тези свои усилия тя се опира на тясното единство, което управлява всички функции на организма.

След наблюденията на Павлов и Фройд, привържениците на психосоматичната медицина не са склонни да разглеждат болестта като случайно събитие, а като събитие, което се вписва в психоорганична цялост и ясно определен пространствено-времеви континуум, например: температурата на едно дете обезпокоително се покачва. Няма инфекциозен фактор и антибиотиците не действат. Температурните пристъпи са циклични – появяват се в събота сутрин и продължават 48 часа, докато бащата отсъства. Психологическото изследване открива, че това свръхчувствително и интуитивно дете се бои от разпадане на семейството. Да се разболее е не само начин да изрази през тялото си едно безпокойство, което то представя метафорично, понеже е твърде силно, за да бъде овладяно и преработено от крехката детска психика, неподготвена за възможността да удържи толкова силен афект, а детето е твърде малко, за да може да вербализира, но също така като вторична полза от болестта – то привлича вниманието на родителите си и ги обединява в грижата и общата тревога около неговото състояние, като по този начин елиминира опасността и печели вниманието на цялото семейство, специални грижи и разбира се – компромиси с повечето правила.

Подобна физиологична реакция не е нещо изключително. Знаем, че организмът реагира цялостно на емоциите и ако подобни смущения се появяват често, появяват се и органични увреждания, които фиксират първите симптоми.

Изследванията на Селие показват, че когато тялото е застрашено физически, химически или психически, то реагира, мобилизирайки всички защитни сили. Силен афективен шок или продължително емоционално напрежение имат същия соматичен ефект както излагането на силен студ – язва на стомаха и дванадесетопръстника, хипертрофия на надбъбречните жлези и т.н. При тези условия става ясно, че сантименталните разочарования, загубите, афективната самота, професионалните грижи или неуспехи, които представляват психологични микротравми, могат да причинят соматични заболявания. Всички индивиди реагират соматично на емоциите, но реакциите им нямат еднаква интензивност. Тези, които най-малко екстериоризират чувствата си, имат най-разстройващите невровегетативни и ендокринни реакции. Изглежда съществува конституционална предиспозиция към такъв тип реагиране, като в много случаи тази предразположеност е подсилена от предишния опит: ранна афективна недостатъчност, психична травма и т.н.

Напр., наблюдавано е, че повечето хора, страдащи от астма или алергия, са израснали, депривирани от майчина грижа или точно обратното – са имали тревожни и хиперпротективни майки, което според Александър и Френч предизвиква поредица от реакции: отчаяние и гняв, отхвърляне от околните, дълбока несигурност и склонност към потискане на външната изява на емоциите, акцентуации на невро-вегетативните реакции, функционални разстройства и увреждания. Индивидите, имащи астма, са описани в литературата като обичайно изложени на дисфункционални родителски отношения и на липсата на т.нар. от Д.Уиникът „достатъчно добра майка” – майка, която откликва на нуждите на своето дете, способна е на внимание и грижа, но в същото време е в състояние да остави на детето пространство за реализирането на собственото му желание, което да го сепарира от нея, а по този начин и да го субективизира и да позволи превръщането му в личност.

Всички органи и системи на организма могат да бъдат засегнати от психосоматичните болести. Факторите, които определят конкретното локализиране, са съществуването на органична слабост – някакво вече съществуващо леко увреждане, повече или по-малко съзнавана печалба от болестта за субекта и природата на отключващия механизъм афективна травма. Всяко състояние на емоционално напрежение предизвиква невровегетативен процес, който е присъщ за него. Често се наблюдава смесване между психосоматичната реакция и хистеричната конверсия, която също се изявява с телесни разстройства. Това обаче са различни процеси.

Хистеричната конверсия е натоварена с много значения, които сякаш „пряко” се изразяват през телесния симптом, като метафора – напр. парализата на крака, непридружена от никакво органично увреждане, изразява несъзнаваното желание да не се ходи, като то може да е отговор на много причини – страх, травматизъм, несъзнавани фантазми, вторична полза от болестта /привличане на грижа, внимание и т.н./, загуба на самостоятелност, съотнесена към невъзможността за раздяла и т.н. Психосоматичната болест, която е следствие на разстройство на невро-вегетативната система, има по-различен механизъм. Съществуват различни определения за нея – от гледна точка на физиологията, тя се дефинира чрез нервните пътища, които се използват при психосоматиката – най-общо обикновено се счита, че вегетативната реакция е на самата система, докато хистеричният симптом задейства гръбначно-мозъчната система. От гледна точка на психологичната наука, психосоматичното функциониране е по-архаично и е свързано с личностовата психична структура. Също така в психологията се прави разграничение между психосоматика – тъканни и органни изменения с психогенен характер и соматизация – физиологичен „израз” на психологичен конфликт.

Психосоматичната идея разглежда телесната болест като неслучайно събитие. Събитие, което е целесъобразно от гледна точка запазването интегритета на организма и основаващо се на несъзнавания избор на определени места в тялото – избор, който крие смисъл. Болестта в този смисъл може да се разглежда като израз на отношения, като отговор на организма на света и възприятието за него. Опитвайки се да обясни симптома на психичните заболявания, Жак Лакан – основоположник на много силно течение във френската психоанализа, говори за това как симптомът не е самоцелен. Той не е и само израз на болестта. Той в определен смисъл е продукт на опита на психиката да оздравее и се конструира, когато съществува опасност от разпад. С други думи, той е там, за да превентира разпада и да удържи регистрите на психично свързаните. Психоанализата казва, че в самия симптом има опит на субекта да се лекува. Благодарение на симптома, субектът не се разпада и запазва своята цялост. Това е нещо, което ясно се проявява в клиниката на зависими. Симптоматичното поведение наистина играе определена функция за субекта в определен момент от неговия живот. При дезинтоксикацията на алкохолиците можем да видим какви проблеми възникват, когато зависимостта се третира само медицински. В психологичната работа се прави опит да се доведе субекта до това да изкаже онова психично страдание, стоящо зад зависимостта.

Човекът се изгражда като продукт на своята история и отношения. Тялото ни е сбор от гените на нашите родители и техните родители, а представите ни за грижа, обич, щастие, добро и лошо, това кои сме и какво искаме, се оформят на базата на най-ранните ни преживявания и на първия досег със света и хората, които ни посрещат на него – нашите родители. Генезисът на симптома отвъд тялото не представлява нова идея. На практика, това е първата идея, правеща възможно съществуването на психотерапията. Идеята за симптома като метафора, като символичен израз, конструкт на едно страдание, който е създаден като компромисен мост, правещ възможно съществуването, прави на практика възможно разбирането на „механизма” чрез който се метафоризира страданието, а оттам и възможността то да бъде облекчено. Защото онова, което „изгражда” симптома, е гъвкаво и ако той бъде атакуван, той изчезва, но се формира друг. И това медиците знаят много добре.

Обсъждането на отношението между психична конституция и болест варира в две широки крайности – маргинализирането на психичната компонента, главно схващана като „стрес” или „на нервна почва” или в най-добрия случай, свързвана със заболявания, при които не се открива реална органна и тъканна увреда, т.е. заболявания, вървящи по-скоро по хистероиден тип /т.е. медицинската гледна точка към психична етиология на соматично заболяване/ и съответно – страната на психотерапевтичното познание, където често се абсолютизира етиологичната сила на психичната компонента, психичния процес и неговите специфики. Онова, което е малко известно обаче, тъй като се базира на редица специализирани изследвания, е фактът, че редица тъканни и органни увреди могат да се наблюдават при или „вследствие на” определен тип психично функциониране, т.нар. психосоматични пациенти.

Например: Дихателната система е отговорна за вдишването и преноса на кислород в тялото и изхвърлянето на въглеродния диоксид. Тя е жизненоважна, що се касае до поддържането на живота, и в същото време – уязвима при редица болестни процеси, вкл. ХОББ и белодробен рак., т.е. „атаката” върху дихателната система е своеобразен вид директна символична атака спрямо живота. Дишането е толкова знаково и символно за живота, че това се прокрадва в езика – казваме „не мога да си взема въздух, толкова работа имам”, „Ти беше като глътка въздух”, „до последен дъх”, „от първата глътка въздух”.

Неизменно проблемите в дихателната система на човека се свързват с потиснати и неразрешени конфликти, непреработен траур, тъга, депресия и потисната агресия, дисфункция на родителската грижа /макар последните две да са по-характерни за болестта сънна апнея, отколкото при ХОББ/. Изглежда, че тежестта и невъзможността да бъде разрешен един проблематичен комплекс, свързан с несъзнателния избор между живота и смъртта, активното и пасивното, свободата и зависимостта /да дишаш или да те обдишват, да си свободен или зависим от грижи/ по един метафоричен начин се пресъздава чрез невъзможността да дишаш, а неразделността и зависимостта – чрез невъзможността да си отделен /от майката или от апарата/. Невъзможният избор – да избереш живота, за който трябва да се търпят лишения, да се поемат отговорности и да се открива, че никога не е такъв, какъвто бихме искали и в същото време – несъстоятелността и безсилието да се откажем от него, се превръщат в едно своеобразно състояние на ступор, в което имаме нужда от асистенция, за да останем живи – така, както едно бебе има нужда от пъпна връв или от това тя да бъде прекъсната.

Често изследванията показват връзка между напредналите стадии на ХОББ и депресията, което стандартно се тълкува като логично следствие – ако човек загуби способността си да диша свободно и да се движи активно, ако е принуден да ограничава живота си и да бъде зависим, ако не може да си поеме достатъчно въздух, изглежда напълно разбираемо, че той ще бъде тъжен и отчужден. Един по-смел и дълбочинен поглед в индивидуалната история на пациента обаче, много пъти разкрива факта, че именно една дълга депресия, усещането за отчужденост от живота и тъгуването задълбочават развитието на болестта. В този ред на мисли те са по-скоро причина, отколкото следствие. С други думи, в болестта има смисъл и понякога е твърде лесно той да ни убегне. Той е метафоричен, символичен и латентен, но носи ключа към преодоляването й. Защото само болест, която бъде разбрана, може да бъде излекувана.

Пациентка на около 50 г. е редовен посетител в клиниката. След кратко подобрение тя обикновено се чувства възстановена, тръгва си с благодарност, изписвана е и след седмица до 10 дни прави отново криза, която я кара да се върне обратно – тревожна, изплашена, срещнала се сякаш за пореден път със смъртта. Манипулациите, които лекарите извършват, са еднотипни, рутинни, но сякаш нищо друго не би могло да бъде направено, поради факта, че те не виждат причина за влошаване на състоянието. Подобренията и влошаванията изглеждат необясними от медицинска гледна точка, сякаш случайни. Пациентката развива типичните черти на хроничен пациент – свръхвисоки изисквания за обгрижване, непрестанни заявки за внимание, свързани с недоволство, очакване да бъде „спасена” по магически начин и като следствие – дълбоко разочарование, свързано с усещането, че никой нищо не може да направи и „човек трябва да си помогне сам”. Едно усещане за загубеност и неравновесие между желанието да живееш и желанието да умреш, в което всяка интервенция се тълкува – дали е била продължителна колкото предишната? В случай че не, то вероятно нещо не е било направено добре и като резултат пациентката бързо се влошава. Лекарите се чувстват притиснати, манипулирани, тормозени и бомбардирани от непрекъснатите обяснения, питания,оплаквания.

Личният живот на пациентката изобилства от редица загуби, към която тя е така чувствителна, че избухва в сълзи или ярост, но за които не е в състояние да говори. Влошаванията й периодично я карат да се връща в болницата, която се е превърнала във „втория й дом” – точно тази болница, този лекуващ лекар и тази стая – всеки път едни и същи. Смята, че единствено те могат да гарантират живота й, а когато те се „провалят” в опитите си да премахнат страданието й, тя е убедена, че то е непобедимо и че всяка интервенция ще носи само усложнения. В контакта си с психолога, тя преповтаря това – в началото той много помага и разбира, очакван е, а след това трябва да понесе всички упреци и непрекъснатото настояване, че не разбира и не е в състояние да помогне. На ръба между един живот, който изглежда ограбен от смисъл, поради загубата на най-инвестираното в него /съпруг, дете и т.н./ в една преповтаряща се история на раздели и загуби, които не могат да бъдат преработени и интегрирани, която се репетира с непрекъснатото тръгване и връщане от болницата – символ на една невъзможна раздяла – и смъртта като избор, който не може да се направи, тази жена предпочита да се остави в ръцете на лекарите, на които вярва, че ще могат да върнат тялото й към живота в тези моменти, когато самата тя не знае какво да избере.

Отказът от загубата се адресира към смъртта, но парадоксално – е отказ от живота. Да откажем да губим, означава да откажем възможността и да печелим, да запазваме, да изпитваме, да се рискуваме – с други думи да живеем. Невъзможността да се преработи едно травматично събитие в реалността, съвпаднало с вътрешни нерешени конфликти, ни връща към непрекъснатото му преповтаряне като опит да се намери решение. И това повторение би продължило, докато не се намери отговор – връзка, идея, от някой, който неутрално стои отстрани и слуша по един различен начин – не в контекста на фактите, а в контекста на отношенията – кой говори, какво казва и с каква цел, казано по друг начин – слуша за онази стойност на думите, която ги прави означаващи, за да свърже вътрешния им смисъл, често пъти недостъпен за самия им автор, поради определени защити или затруднения. Някой, който слуша, опитвайки се да чуе гръбнака на една история в същина, стояща на заден план и конструираща скелета на цялата личност и на начина, по който тази личност употребява болестта – като граница и рестрикция, като оправдание, като начин за задоволяване, като решение. Ако това „слушане” се случи, там би започнала истинската работа по това да се придаде друго значение на едни преживявания, които може би, освен телесен, носят и друг смисъл.

Атанасов, Н. ,”Теории за психичното развитие в психоанализата”,Акад. Изд. „проф. Марин Дринов”, С-я 2009
Freeman, W.J. (1995): Societies of Brains. A study in the neuroscience of love and hate. Hillsdale and Hove: Laurence Erlbaum Associates
Freud,S. & Breuer,J. (1893-1895): Studies on Hysteria Johnson,M. (1987) The body in the mind. The bodily basis of Meanin, Imagination and Reason, Chicago: The University of Chicago Press, 1990 Kaplan-Solms K.& Solms M. (2000) , Clinical Studies in Neuro_Psychoanalysis, London: Karnak Levi-Strauss,C. (1949), “L’efficacite symbolique”’ In: Antropologie structural. Paris :Plon (1958) Matthis,I. (1997), Den tankande kroppen. Studier I det hysteriska symptomet, Stockholm: Natir och Kultur (The thinking body. Studies on the hysterical symptom) McDouall, J. (1989), Theatres of the body. A psychoanalytic approach to psychosomatic illness, New York, Norton Spitz, R. (with W.G. Gobliner ), 1965. The first year of life. New York, International Universities Press

КупиАбонамент