Брой 7/2002
н.с. Д-р Б. Алексиева
ст.н.с Д. Делева
Хиперкинетичност с дефицит на вниманието (ADHD) е едно от най-често срещаните и широко проучвани психически заболявания у децата. Предполага се, че ADHD засяга 3-10% от децата в училищна възраст по света, като момчетата боледуват три пъти по-често от момичетата (1). Заболяването се характеризира със затруднения при обучението, в концентрацията на вниманието, както и с т.нар. „хиперактивни смущения“. Децата с ADHD са в постоянно движение (тичат, скачат и се катерят), но понякога имат трудности и с моторните умения стават несръчни и тромави. Около 20-25% от засегнатите деца имат проблеми в обучението по математика, четене или писане. Те са слабо организирани, с лоша дисциплина и ниска самооценка.
Съществуват различии типо8е ADHD:
♦ хиперактивно-импулсивен,
♦ с дефицит на вниманието,
♦ комбинация от двата типа.
Заболяването е свързано и с проблеми в семейството: общо лошо поведение, неспособност за социално приобщаване, увеличен риск от инциденти. Появата му обикновено се забелязва на възраст между три и пет години, но се наблюдават широки различия възможни са начални прояви и в ранното юношество. От 1990 г., общият брой на децата с диагноза ADHD в САЩ се е увеличил от 900000 до 5,5 млн. Това вероятно се дължи на по-добрата осведоменост на обществото за това заболяване, както и на подобрената диагностика, отколкото на действително увеличаване броя на засегнатите деца.
Понастоящем се приема, че причините за възникване на заболяването ADHD са комплексна. Редица научни доказателства показват, че ADHD се отключва при взаимодействието между биологични и екологични фактори. Проучвания в семейството, особено при наличието на близнаци, както и молекулярно-генетични изследвания доказват участие и на генетичен фактор. Съвременни мащабни генетични проучвания установяват, че при ADHD има унаследяемост до 80% (2). Към негенетичните фактори, които се свързват с развитието на ADHD, спадат: преждевременно раждане, непълноценно хранене на майката по време на бременността, прекарани вирусни инфекции и др.
Въпреки, че механизмът на заболяването все още не е изяснен, развитието на ADHD се свързва и с небалансирана невротрансмитерна функция и допаминова дисфункция, водещи до липсата на инхибиторен контрол над вниманието и поведението. Молекулярно-генетични проучвания са идентифицирали „грешки“ в DAT1 (ген за допаминов транспорт), локализиран в хромозома 5 (3) и DRD4 (D4 рецепторен ген) в хромозома 11 (4).
Няколко съвременни проучвания са фокусирани върху метаболизма на незаменимите мастни киселини при деца с ADHD. За такива деца се съобщава, че се оплакват от силна жажда и често страдат от екзема, астма и други алергични заболявания (9). Линоловата (омега-6) и линоленовата (омега-3) киселини са незаменими мастни киселини, които трябва да се приемат с храната, тъй като хората и повечето бозайници не са в състояние да ги синтезират. Тези мастни киселини са изходен продукт при образуването на тъканни хормони, наречени ейкозаноиди, участващи в почти всички важни биологични процеси (8). Омега-3 мастните киселини са от значение за нормално осъществяване на функциите на централната нервна система. Дефицитът на омега-6 мастни киселини пък води до забавяне на растежа и симптоми като суха кожа, полидипсия и полиурия. Връзката между типа мастни киселини (омега-3 и омега-6) и поведенческите симптоми не са проучвани при деца с ADHD. Изследване, извършено върху 6 12 годишни момчета от централна Индиана е показало, че тези с ADHD имат значително по-ниско съдържание на мастните киселини арахидонова, ейкозапентаенова и докозахексаенова, в сравнение с контролната група (10). Съществува и хипотеза, според която ниските плазмени нива на тези киселини могат да бъдат отражение на субклиничния им недостиг в организма (11). Тъй като омега-3 мастните киселини, и по-специално докозахексаеновата, се съдържат в големи количества в ретината на окото и в някои части на мозъка, изчерпването им там може да компрометира сензорната и мозъчната функции.
Преценката и диагностиката на ADHD остават трудна и противоречива облает, като се базират предимно на чисто поведенчески критерии и зависят от съобщенията на наблюдаващите поведението на детето родители и учители. Според критериите на Американската Психиатрична Асоциация от 1994 г., необходимо е идентифициране на поне шест (от общо дебет) установени поведенчески отклонения, демонстрирани на две или повече места (например в къщи и в училище), наймалко в продължение на шест месеца. Заболяването започва npegu седемгодишна възраст и засяга нормалното развитие на детето. Напоследък е създаден и тестът TOVA (Test of Variabilities of Attention), който e високо специфична компютърна програма, подпомагаща откриването на разстройства в обучението особено полезна за оценябане ефективността от лечението на ADHD.
Лечението на ADHD включва „поведенческа терапия’1, съпътствана от прием на лекарства. Контролът върху поведението изисква участие на обучени специалисти, които да съдействат на учителите и родителите в разработването, поддържането и изпълнението на подходящи програми, Повечето от тях са насочени към фиксиране на приемливо и неприемливо поведение последвано (незабавно!) от раздаване на награди или наказания (5). Психостимуланти и антидепресанти се прилагат при ADHD с ефективност при около 75% от случайте (6). Предимства при използването на тези лекарства са: бърз отговор, лесно приложение, ефективност и относителна безопасност. Към недостатъците се отнасят възможните странични ефекти, като намален апетит и забавен растеж, безсъние, усилена раздразнимост и т.н. (7). Психостимуланти като Ritalin, Dexedrine и Cylert, които действат чрез стимулиране продукцията на невротрансмитери в мозъка, се предписват обикновено за контролиране на хиперактивността и импулсивното поведение и за увеличане обхвата на детското вниманието.
Използването на психостимуланти за справяне с ADHD е и едно от основните противоречия, свързани със заболяването. Лесният достъп до тези лекарства е довел до мнението за възможна злоупотреба при лечението на ADHD. Нещо повече клиничните изпитания на тези лекарства са сравнително краткосрочни (до три месеца) и до момента няма информация за ефекта от продължителното им използване.
Приемът на лекарства обаче, не спомага за отстраняване на основната причина за възникването на ADHD. Ето защо съвременните проучвания, изясняващи факторите, които подпомагат решаването на проблемите при ADHD, могат да доведат до прилагане на още по-ефективни стратегии за лечение на децата с ADHD.
Приблизително 50% от засегнатите от ADHD деца преодоляват заболяването по време на юношеството или в по-късна възраст. При останалите, някои и/или всички симптоми персистират и в зряла възраст. Ранното диагностициране, своевременната намеса с лекарства и с подходящо психотерапевтично въздействие в училище и у дома, могат да допринесат за воденето на нормализиране на проявите и пълноценен живот при децата с ADHD.