Под върха на айсберга има скрити много недиагностицирани и непотърсили психиатрична помощ пациенти

Под върха на айсберга има скрити много недиагностицирани и непотърсили психиатрична помощ пациенти
468×60 – top

Брой 11/2014

Доц. д-р Христо Кожухаров
Председател на Българската психиатрична асоциация

 

визитка

Доц. Кожухаров завършва медицина през 1993 г. в МУ Варна. Специалност Психиатрия придобива в Медицинска академия София mрез 1997 г., образователна и научна степен“Доктор” – през 2010 г.

От 1999 г. работи като психиатър към Многопрофилна болница за активно лечение „Св .Марина“, ІІ-ра Психиатрична клиника – Варна. От 2012 г. е доцент към клиниката, а от.2013 г.е нейн ръководител .

Има специализации последователно в Катедрата по психиатрия и медицинска психология при Медицински университет – Варна, по психотерапия и обща психиатрия в Психиатричната болница в гр. Листал, Швейцария, в наркологично отделение към Психиатрична клиника, като хоноруван асистент по „психопатология“ и „стратегии за справяне със зависимости“ във Варненския свободен университет. През 2000 г. завършва Курс по Здравен мениджмънт в МУ – Варна. 2003 – 2005 т. е консултант по психиатрия на Регионалната Здравна Каса –Варна. През 2008 г. завършва Сертификационен курс за ръководители на субституиращи и поддържащи програми при зависими пациенти в Национален център по наркомании София.

От 2010 г провежда обучението по психиатрия на общопрактикуващите лекари и специализанти по психиатрия в Медицински университет Варна.

От 2012 г. е Председател на Българска психиатрична асоциация.

 

Доц. Кожухаров, как оценявате психичното здраве на българите? Какво показва статистикатта и сравнението с други страни?

В България статистиката, както добре знаем, не е много точна, не само в психиатрията. Но, ако приемем някакви усреднени цифри, можем да кажем, че сме в сравнимо с Европа положение при честите и тежки психични заболявания. Средните стойности за депресия са около 5-7%, за тревожни разстройства /тук влизат невротичните разстройства/ – между 10 и 15%, при тежки психиатрични разстройства – биполярно ефективно разстройство – 1-2% и шизофрения – около 1%.. Ако включим, обаче, норкоманиите /така наречените зависимости/, общият процент вече скача към 25-30%. което значи, че вскеки трети българин има някакъв психиатричен проблем, Което никак не е малко. Но искам да направя уточнението, че това не се отнася за тежките, или големи психози. Те, за добро или за лошо, много малко се влияят от средата – дали сме на Малдивите, в България или в Швейцария – имаме много близки стойности.

А животът в България върху какво влияе най-вече? Забелязват ли се тенденции за увеличаване на заболеваемостта?

Животът в България влияе върху невротичните и тревожните разстройства и там определено имаме бум. Второто, върху което влияе категорично са депресивните разстройства и зависимостите. Там имаме прираст и това са всъщност случаите , които създават впечатлението за нарастване на на търсенето на психиатрична помощ.

Можем ли да говорим за адекватна терапия?

По отношение на шизофренията и биполярно ефективно разстройство с абсолютна сигурност можем да кажем, че всички лекарства, които са налице за лечение на тези разстройства /тъй като основното лечение при тях е медикаментозно/, ги има и в България. Колегите са добре обучени и пациентите се лекуват адекватно. Проблемът е, че това касае болничното и амбулаторното лечение, когато е потърсена помощ. Само че, под върха на айсберга има голямо ниво на скрити, Недиагностицирани и непотърсили помощ пациенти. И точно тук идва ред на дейността на джихитата.

Как виждате ролята на общопрактикуващите лекари в тази насока?

Те са изключително важни. Но, според мен, нещо куца в обучението на джипитата. И ние имаме вина за това. Аз от години съм обучител на общопрактикуващи лекари във Варненския медицински университет – да могат да разпознават психиатричните разстройства. Това им е трудно, нямат направления за психиатри, а има и още един голям проблем – стигмата. Да направим едно сревнени с кардиологията, примерно. Ппациентът ще даде мило и драго да отиде на водещ кардиолог, ако трябва и ще плати, ще намери връзки. При психиатрите не е точно така заради стигмата. Той не иска да отиде на психиатър, за да не бъде регистриран, диспансеризиран, сложен на отчет, вкаран в руслото на различния, болния, лудия, който няма да си намери работа, да се ожени, омъжи, да има деца и ще бъде отритнат от обществото. Това го има навсякъде по света, но в България – още повече. Давам един пример – водя лекции на студенти от медицински колеж, които учат медицинска психология. Когато им казвам – аз ви прочетох толкова неща теоретично, искате ли да влезем да видите пациентите, те отговарят – не, не ,в никкъв случай. Това са млади хора, би трявало да нямат стигма. Когато ги питаш защо, всъщност разбираш, че те се страхуват, като в инфекциозно отделение, или като в раково, да не прихванат. Има срам, има вина, има съпротива.

Така че джипитата са много важни за нас точно в тази им роля – че те са диспечера, който познава пациента, познава цялото му родословие. Част от нашите заболявания са генетични и най-важното – имат хронично повтарящ се характер.

Какви възможности имат джипитата обаче, ако няма добра воля от страна на пациента, а обикновено я няма?

Да, обикновено от страна на пациента няма добра воля, но големия плюс в България е, че има много добра воля от страна на близките, които познават джипито, вярват му, там стигмата я няма и могат да убедят болния. това е големия ресурс, който на Запад го няма – че ншите пациенти са много свързани и зависими от близките си, не могат да им откажат. И когато близкит успеят да го заведат при джипито, то може да направи някакъв първичен контакт с този пациент. Но трябва да бъдат обучени, както да познават болеста, така и да се борят със стигмата. Защото, за жалост, тя важи и за джипитата. Извън психиатрите, почти всички други са част от стигмата.

Медицинските университети в София и Варна организарат по принцип обучения за джихита. Другото, което може да се направи, е Българския лекарски съйз и Българската психиатрична осциация да предложат специализирани модули, които да изнасят на място като част от програмата на важни форуми на общопроктикуващите лекари.

А какво ще кажете за продължаващо наблюдение над хората с психични проблеми?

Така нареченото продължаващо наблюдение на психично болния е другия голям проблем. В университетската клиника, или в една средностатичстическа психиатрия се извършват близки до тази на Запад терапии. Когато пациентът излезе навън с епикриза и с разписания, здравната каса му поема всички модерни нови нужни медикаменти. Проблемът е дали пациентът ще продължи да ходи на преледи. Защото както той, така и близките му не искат да приемат, че това е хронично рецидивиращо, повтарящо се заболяване. Той отново ще изпадне в депресия, или отново ще има маниакален, психотичен епизод, отново ще започне да пие или взема дрога. Затова е важно джипито да може да убеди близките, че неминуемо това ще се случи. Има такъв пардокс, че когато се спрат медикаментите на болните, те дори са по-добре в един кратък период. След което се влошават и то над 90% от тях.

И това е другата наша работа – ние да обучаваме джипитата относно хроничността. Пациентът трябва да ходи редовно на прегледи, пациентът трябва да бъде проследяван.

А как е в другите страни, как действа системата?

Различно е, но обществото като цяло има друго отношение към психично болните. Давам един пример за Швейцария – и там болниците са в края на града като тук. Но, за да се социализират пациентите, и от друга страна – за да идват и здрави хора, не само близки на свиждане, примерно в Базел, където аз работих, около болницата бяха направили малък зоопарк. Идеята беше да го посещават нормални хора с децата си, които да приемат това че наблизо има психично болни както приемат, че има друг вид медицинско заведение. Тук не можеш да се заразиш, нито от допир, нито по друг начин.

Съществува ли национална програма за психично здраве, работи ли се такава за бъдещи години?

По принцип в някакъв вид национална програма има, има и съгласие какво трябва да се направи. Проблемът не е толкова концептуален, а финансов. Една от идеите е децентрализацията. Големите болници в този им вид не могат да съществуват още дълго време. На Запад лечението е близко до общността. Лечението е амбулаторно, така е и по-евтино. Но ние автоматично трудно можем да приложим този модел. Ако затворим най-големите болници, към които има правилни упреци за условията, за дълъг престой та пациентите и т.н., проблемът е какво ще става с болните. Защото форми на амбулаторно и полустационално лечение, дневни центрове, дневни стационари почти липсват. За жалост пациентите се лекуват добре в голяма част от болниците и бившите диспансери, но след това ходят на лекар когато и ако решат. И когато близките му са възрастни и не могат да му оказвт натиск, или когато той вече се е развел, в страни е от основното семейство, държавата или нейниоте представители не правят нищо. В другите страни за тези пациенти се грижат социални работници, психолози, медицински сестри в хосписи и центрове. Ива така наречените високопрагови, нископрагови центрове. Аз съм виждал центрове, където например шизофренни пациенти отиват единствено да седнат заедно на топло, да пият чай, да разменят няклко думи и нищо повече не се очаква. Същото го има и при зависимостите. В Швейцария има центорве, където те отиват единствено за да си получат поддържащата доза – това са най-нископраговите. Във високопраговите центрове има индивидуална и групова психотерапия. Но това трябва да бъде финансирано от някъде. Въпросът е от кого. Дали да бъде от неправителствени организации, какви да са те, какви пари ще могат да печелят, това е големият проблем. Другото е държавата, но не съм оптимист че държавата може да има пари, и то да ги даде точно за психично болните. Веднага ще скочат другите хронично болни.

А как коментирате случаите на зачестили инциденти, предизвикани от психично болни? Трябва ли да има регистър на болните?

Това аз го отдавам по-скоро на журналистическия интерес. В смисъл – случаите не са зачестили, просто се говори повече за тях. Аз смятам, че регистър на психично болните трябва да бъде направен. Има проектт за такъв регистър, може би трябва да се ошлайфат малко нещата, но пациентите, които са с така наречните обществено опасни деяния да се водят на ригистър. Има и друго мнение – на неправителствени организации, които защитават права на пациенти и смятат, че така се засяга свободата на личността. Но тук става въпрос не за всеки, който е преминал през психиатрия, а само за тези, които имат обществено опсни, насочени към общността, или към самите тях, деяния.

Има ли такива регистри в останалите страни?

В някои да, много е различно. Но пак казвам – свързано е и с готовността на обществото. Помислете си какво става при зависимостите, примерно. Ако ме бяхте питали преди 10 години какво мисля за комуните, бих казал че няма по-ефективно лечение от комуните. От друга страна, когато тръгнаха да правят комуни, защото обществото не беше готово, не бе направено най-необходимото за една информационна кампания какво ще представлява това, веднага скочиха на бунтове, стачки, да не ги искат, да не пускат такива хора в близост. Страхувам се да не стане нещо подобно и тук.

трябва да се спазват правата на пациентите, последния човек съм, който ще каже да не се спазват, но трябва да се мисли и за обществото. Ако пак се върнем на зависимостите, в Швейцария, примерно, дават хероин на хероиново зависими, но ги вкарват в програми, да не са на улицата, дозата е колкото да премине кризата. Но такъв човек не краде, няма да се зарази с хепатит и СПИН, защото ако иска да си получава хероина всеки ден, всеки ден трябва да ходи да работи, да участва в психотерапии. И когато кажеш, добре де , но той все пак взима хероин, това има и вреди, те отговарят – да, но за обществото има ползи. Да, може би за конкретния човек ще има вреди. Затова ще има експертни съвети, които ще преценят кой ще влиза в тези регистри. Но иначе какво става сега – тези хора излизат на улицата и ние не знаем нищо за тях, не можем да даваме на никого информация и никой няма право да ни иска и така някъде се губи. – и човека и информацията за потенциално опасните болни. Може да звучи недемократично, но Това е моята теза.

Разговора води:

Валя Колева

750×422
750×422

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

728×90 – bottom