Антракс и биотероризъм

Брой 11/2001

Д-р Р. Kомитова

Случайте на инхалационен антракс в САЩ несъмнено са noвoд да се замислим за потенциалния опустошителен ефект на биотероризма. От 1978 г. до сега в САЩ не е регистриран инхалационен антракс, затова появата дори на единичен случай е алармираща.

Всъщност умишленото използване на микроорганизми или на токсини датира от най-дълбока дребност, когато в питейната вода нарочно са хвърляли трупове на умрели животни.

За разлика от химичните агенти, които минути след разпръскването им водят до сериозни болестни отклонения, при биологичните те се проявяват след няколко дни.

Антраксът е истинско „предизвикателство” и „идеално” средство като биоло­гично оръжие поради широкото разпространение на спорите, тяхната стабилност, лесното култивиране на причинителя и възможността за инхалаторно заразяване.

Антраксът (синя пъпка или сибирска язва) е заболяване при домашните и дивите животни, което вторично поразява човека. Името произлиза от гръцката дума anthrasis (въглен), поради характеристиките на кожните лезии. Заболяването е познато сред животните от най-дълбока древност. То е пряко свързано с историята на микробиологията и имунологията.

Антраксната ваксина е открита от Л. Пастьор, който през 1881 г. прилага първата жива бактериална ваксина при животни и по-късно при хората само пет години след като R Кох, установява, че заболяването се причинява от микроорганизъм Bacillus anthracis.

Нарастващото безпокойство поради възможността антраксът да бъде използван като биоло­гично оръжие напоследък, е стимулирано и от разкритието за съществуване на т. нар. защитни програми на бившия Съветски съюз и Ирак. Твърди се, че Германия е използвала антраксни спори за саботаж през Първата световна война, както и Япония срещу Китай през втората.

Най-голямата епидемия от инхалационен антракс (70 заболе­ли в Свердловск Русия, през 1979 г.), вероятно се дължи на аварийно изпускане на антраксни спо­ри от военна лаборатория. Засега се знае, че 17 страни разполагат със защитни програми, включващи и биологично оръжие.

По данни на Световната здравна организация разпръскването на 50 кг антраксни спори на протежение от 2 км, над град с 500 000 жители, може да доведе до заболяване на 125 000 човека и до 95 000 смъртни случая. Антраксът е много рядък сред индустриално развитите страни, докато в редица разбиващи се страни (някои части на Африка, Азия и Турция) остава сериозен проблем.

По време на най-мащабната епидемия в Зим­бабве през 1979-1985 г., са регистрирани 10000 заболели. Антраксът е зооноза, към която са чувствителни много диви и до­машни животни, но най-вече тревопасните и особено овцете.

Животните се заразяват по време на паша в заразени със спори местности. Те прекарват болестта тежко и обикновено загиват, но замърсяват почвата с ан­траксни бацили, превръщащи се в спори. Антраксните спори са изключително резистентни и могат да останат жизнени в определени типове почви десетилетия наред.

При естествени условия заразяването на човек става чрез попадане на спори на бацила през наранена кожа при директен контакт с болни животни и/или заразени жиботински продукти (най-често), чрез вдишване на спорите или приемане на заразена с тях храна.

В заразения човешки организъм спорите прорастват във вегетативни форми и навлизат в кръвта, като отделят комплекс от токсини, които причиняват заболяването. Болният човек обикно­вено не е опасен за околните.

Клинична картина на антракса

Антраксът традиционно протича в три форми, свързани с начина на заразяване: кожна (най-честа), инхалационна и гастроинтестинална.

Кожната форма се установява в 95% от случай­те. Започва 3-5 дни след заразяването с поява­та на малка сърбяща пъпчица, локализирана най-често по лицето или ръцете. След едно денонощие тя се превръща в мехурче, което на следващия ден, най-често поради разчесване, се спуква, като се открива характерна тъмна кора. Около кожното изменение се развива оток на рехавата тъкан и се появяват допълнителни мехурчета.

Популярното с години название „малигнена пусту­ла” всъщност се използва не съвсем точно, понеже липсва гной и болезненост.

Наличието на болка или гнойна секреция насочва към вторична бактериадна инфекция. Общото състояние обикновено е запазено и рядко има главободие, отпадналост иди лека температура. Обикновено оздравяването е пълно, без да остане белег.

Рядко усложнение на кожния антракс е злокачествен оток, характеризиращ се с развитие на масивен оток на шията и гръдния кош, поява на множество големи мехури, настъпване на шок и смъртен изход.

Инхалационният антракс е изключително рядък, но фатален, дори при агресивна антибиотична терапия. Ранните прояви са неспецифични и на­помнят респираторна вирусна инфекция повишена температура, суха кашлица, мускулни бел­ки.

Рентгенографията още в началото показва характерно разширение на средостението и плеврален излив. След 1-3 дни състоянието рязко се влошава, като се появяват задух и мъчителна кашлица. При половината от случайте се развива хеморагичен менингит. Без приложено лечение всички болни завършват фатално.

Гастроинтестиналният антракс се изявява 2-3 дни след консумация на недостатъчно термично обработено месо от болни животни. Започва с повишена температура, гадене и повръщане, към които се привавя силна коремна болка, наподобяваща остър хирургичен корем.

Место пациентите повръщат или изхождат кръвенисти материи. Кожни прояви обикновено липсват, което затруднява диагнозата, забавя адекватното лечение и е обикновено предпоставка за неблагоприятна прогноза.

За навременното диагностициране на антракса е важно да се мисли за заболяването, особено при данни за контакт с болни животни или консума­ция на заразена храна.

Причинителят обикновено лесно се визуализира при микроскопиране на оцветени по May-Grunvald цитологични препарати от ликвор, плеврален ексудат, храчка.

Лечение и профилактика

Лечението трябва да се започне незабавно, даже само при съмнение за антракс, без да се чакат резултатите от микробиологичното изеледване. От дълги години средство на избор за лечение е пеницилинът. При подозрение за биотерористична атака, при която се очаква да се използват ре­зистентна на пеницилин антраксни микроби, за предпочитане е ципрофлоксацинът.

За профилактика на индивида във вероятен контакт с антраксни спори се препоръчба шестседмичен курс с доксициклин или ципрофлоксацин. Такива продължителни курсове са необходима за пълно унищожаване на всички спори, понеже те не прорастват едновременно и някои от тях могат „да надживеят” ефекта на антибиотиците.

Оптималната профилактика включва съчетаване на ципрофлоксацин с имунизация.

Имунизация се препоръчва и на определени кон­тингента, при които има професионален риск от заразяване с антракс: животновъди, селскостопански работници, ветеринарии лекари и техници, работници, обработващи вълна и кожи. От 1996 г. всички войници в армията на САЩ се имунизират за защита слещу вероятен биотерористичен акт.

Решаващ за профилактиката остава и контролът на заболяването у животните чрез изгаряне труповете на умрели от антракс, както и имунизиране на стадата в ендемичните области.

У нас през 1974 г., е регистрирана епидемия от антракс с хранителен произход (с над 70 заболели след консумация на месо от болно теле в едно русенско село). След това се съобщава само за еди­нично случаи, като за 1999 г. те са два (кожна форма).

В условията на развиващото се частно животновъдство е особено важно системното информиране на населението относно необходимите предпазни мерки при клане на болни или „съмнителни”-животни.

Днес, в зората на 21 век, антраксът остава проб­лем и дори бъдеща биотерористична заплаха за човечеството. Ето защо е необходимо отново да се акцептора върху характерните особености на това заболяване и да се насочи вниманието на клиницистите към съвременните възможности за неговата профилактика и лечение.