Брой 8/2021
Доц. д-р Д. Паскалев, д.м.
Медицински университет “Проф. д-р Параскев Стоянов” – Варна
„Мечтател безумен, образ невъзможен,
на тъмна епоха син бодър, тревожен!“
Иван Вазов „Раковски“
През 2021 г. се навършват 200 години от рождението на Георги Стойков (Сава) Раковски (фиг.1) – незабравим възрожденец, революционер, историк и писател. Той е признат за патриарх на българската национална революция и една от главните фигури за формиране на българско самосъзнание и гордост (след Паисий Хилендарски) през XIX-ти век. Както пише Иван Вазов: „Неговий живот, пълен със страдания, приключения, планове, ексцентричности, прилича повече на роман… Родолюбец до немай-къде, с дух за широки планове, роден за борба, за велики идеи и рискове, той пред нищо не отстъпва“ [1]. Раковски е роден на 21.04.1821 г. в Котел и първоначално е кръстен Съби Стойков Попович [8]. Както сам пише по-късно: „Баща ми ся е звал Стойку, а майка ми Руса. Домородственото же имя баща ми е било Папазоолу (от тур. папаз – поп, свещеник – б.а.) и Раковалъ, а майчиното ми е било Мамарчовци…
Домородството ми откъм баща ми били са знаменити люде, приселци от старого града Ракова… Поради това приселение бащиното ми самородство е носило домородствено име Раковалъ, на турско окончание, което е исто Раковски. А защото прадядо ми е бил свещеник, носеше и името Папазоолу – Попович“ [5,10]. Майката на Раковски, Руса (Руска) Мамарчева е сестра на известния Георги Мамарчев (1786-1846), капитан от руската армия и участник във Велчовата завера в Търново (1835). Участник в Руско-турската война (1828-1829), той достига и освобождава за кратко Котел и Сливен. Младият Раковски се прекланя пред него и приема името му, с което остава в нашата история [10]. Той има още две сестри, които дълбоко почита и обича – Неша Стойкова (1819-1910), омъжена за Стоян Киров, и Нанка (1823-1899), чийто мъж е Кръстю Търпански; по неговата фамилия котленци я наричат Нанка Търпанка. Когато през 1867 г.
Раковски ляга тежкоболен от туберкулоза, Нанка се грижи за него, но по семейни дела се връща в Котел. Вестта за смъртта на своя брат преживява тежко, а когато през 1885 г. тленните останки на Раковски са пренесени в София, тя крачи зад катафалката и непрестанно плаче [10]. Другата сестра – Неша, сменя Нанка и в нейните ръце той издъхва в два часá след полунощ на 9.10.1867 г. На смъртното си легло Раковски ú завещава „да съхранява като очите си един сакояж (кожена чанта), в която били неговите ръкописи“. По-късно личните му вещи са разпродадени на търг, заради непогасени задължения [10], но архивът на големия възрожденец се съхранява днес в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, София [5]. Раковски умира в крайна бедност във вилата на братя Мустакови – търговци, меценати и радетели за просвещение, край Букурещ и е погребан на 10.10.1867 г. в гробището „Щербан водъ“ на румънската столица [4,8]. За кончината му е съставен смъртен акт, като лекар-проверител е д-р Серджиу, а свидетели Расети Георгиев и Пантеле Йонеску [4].
След Освобождението костите му са извадени, като сред присъстващите на ексхумацията са сестра му Неша и свещеникът, извършил през 1867 г. опелото [4]. Както пише Иван Вазов: „На 7 юни вечерта пристигнаха светите кости на българский великан Сава Раковски в столицата на българската държава, дочакани от Негово Височество (княз Александър Батенберг – б.а.) с всичките му дворяне и министри, от тържествующите опълченци, от всички еснафи, ученици и ученички и от безбройно множество народ. Костите му, задигнати от гробището на Филаретовската църква в Букурещ, опеяни на 2 юни с архиерейска служба в местната българска църква, пренесени с депутации и с особен трен в Гюргево – и оттам с особит параход на българската флотилия през Дунавът в Русе – дочакани там на брегът от всичкото духовенство с опълченците, гражданите и от войската с музика начело и изпратени следущий ден (3 юни) също така тържествено и с прощални слова до параходът, който имаше да ги пренесе до Лом-паланка – подобно дочакани и в последнето това пристанище, – тия кости се препратиха на 5-й юни към София, дето… се посрещнаха, както никога никой не е бил посрещан!“ [2].
В столицата те са съхранявани в специално ковчеже в храма „Св. Крал“ (дн. „Св. Неделя“) и оцеляват по чудо в зловещия атентат през април 1925 г. През 1942 г. костите са пренесени в Котел, където са пазени в църквата „Св. Св. Петър и Павел“ и престояват там до 10.10.1981 г., когато са положени в специално изграден мавзолей [3,4]. Тогава те са извадени, основно изследвани и консервирани от известния български учен антрополог Йордан Йорданов. През 1986 г. и 2001 г., след наводнения в мавзолея, той отново отваря урната и за пореден път консервира останките [2].
Раковски и туберкулозата
Както вече стана дума, Раковски умира от тежките усложнения на туберкулозата. Най-вероятно той се е заразил и заболял по време на пролежаването си в турския затвор „Паша капъсъ“, където попада заедно с баща си. Наклеветени от котленските чорбаджии като хора с непокорен нрав, те са арестувани и осъдени на седем години затвор; бащата е освободен в края на 1847 г., а Раковски – през май 1848 г. Така той престоява около 3,5 години в тъмницата [3,4,10]. След това коварната болест се развива с периоди на обостряне. Старият войвода Панайот Хитов пише, че той „често се разболява, но се оправя“, както и че Раковски храчи кръв, а „от лявата страна, под гърдата често му отичаше едно място, на около три пръста широчина. Лекуваше се с разни мушами, лепеше ги, дано да се пробие отока, но напразно“. През 1866 г. Хитов съобщава, че отеклото място е „колкото необелен орех“. Григор Начович (1845-1920) също отбелязва, че през септември 1867 г. „се яви от лявата страна на гърдите му един голям абсцес вследствие на охтиката“ [3,4].
По време на изследването на костните останки Й. Йорданов установява, че „вляво по външната повърхност на стерналния край от 4-то до 12-то ребро, включително и на плаващите 2 ребра, се намира разрушение на lamina externa, така че съединяването с хрущяла към гръдната кост е било нарушено“. По гръдната кост (sternum) се откриват следи от разрушени ставни повърхности за ребрата. Й. Йорданов приема, че Раковски е страдал от фиброкавернозна туберкулоза [3,4]. Това е вторична форма, която възниква при липса на лечение (такова по това време няма) на предхождаща инфилтративно-пневмонична туберкулоза. Патоанатомично се характеризира с каверни и големи белодробни пространства, обхванати от фиброзна тъкан, като са налице и деформации на бронхиалното дърво.
При тласък на процеса се наблюдават интоксикация, кашлица с обилна експекторация и кръвохрак [9]. Днес в помощ на диагностиката служи белодробната рентгенография, но по това време рентгеновите лъчи все още не са открити. Прогнозата дори и в наши дни е неблагоприятна; настъпват емпием, сърдечна и дихателна недостатъчност [9]. За хемоптое, както става ясно, говори П. Хитов. Известно е, че по време на своите странствания, Раковски носи в багажа си два високи плювалника [3,4]. Така с течение на времето се стига до пробив на туберкулозна каверна в плевралната кухина и настъпва пиопневмоторакс с вероятно насложена инфекция. По-късно процесът прогресира с пробив към гръдната стена, т.нар. empyema necessitans (empyema necessitates), като настъпва узуриране на ребрата. По този начин възниква описаната от П. Хитов и Гр. Начович подутина от лявата страна на гърдите [3,4]. За такъв ход на туберкулозата съществуват и съвременни данни. В ретроспективно проучване (1990-2016) американски автори откриват 59 случая с empyema necessitans, като 40.7% от пациентите са с белодробна туберкулоза. В повечето болни се установява подуване на гръдната стена [13], както е при Раковски. Подобна находка се съобщава и от други автори [11].
Така, установените разрушения на ребрата в ляво при Раковски се свързват с дългогодишното туберкулозно заболяване и неговите тежки усложнения, а смъртта му е настъпила „в големи мъки и страдание“ [3,4]. За отбелязване е, че и друг виден наш възрожденец, Любен Каравелов (1834-1879), също умира от коварната болест в разцвета на силите си [3,8].
Други възможни заболявания у Раковски
Както съобщава Й. Йорданов, при извършване рентгенография на черепа на Раковски се открива голямо турско седло (sella turcica) [3,4]. Това, по аналогия с други съобщени случаи [12], предполага уголемена хипофизна жлеза с повишена ендокринна активност. При огледа и изследването на черепа той установява масивна долна челюст с широка и изпъкнала напред брадичка, както и силно изразени надочни дъги, а челото е „силно наклонено назад“. Силно проминира и protuberantia occipitalis externa по люспата на тилната кост [3,4]. В случая може да се предполага акромегалия, дължаща се на повишена секреция на соматотропен хормон. Както е известно, болестта протича с прогнатия (уголемяване на мандибулата) и изпъкнала protuberantia occipitalis externa [6].
Освен това при заболяването настъпват психологични и емоционални нарушения – възбуда, повишена дразнимост, еуфория, неправилна оценка на собствената личност, смутен сън и др. [6,14]. За такива прояви у Раковски съществуват писмени данни. Иван Вазов пише: „Упорит, до крайност раздразнителен, злъчен, честолюбив и сиромах, той изнурява от рано себе си, достига до болезнено състояние на умът и тялото и най-сетне умира от плеврит…“ [1]. Д-р Иван Касабов (1837-1911), юрист и съмишленик на Раковски, отбелязва в спомените си, че е бил посрещнат добре от него, но и освен това: „Този човек беше много добър и отличен патриот, но извънредно славолюбив и самохвален. Прочете ми в ръкопис почти целия „Горски пътник“ (поема от Раковски, б.а.) и други свои започнати писания, като искаше, както разбрах, да му одобрявам всичко и да го хваля“ [„Моите спомени от възраждането на България с революционни идеи“, цит по 5].
Григор Начович пише за погребението на Раковски: „Пред отворения гроб всички български емигранти наведоха глава. Раковски беше повдигнал жлъчката на много честолюбци, които не се свеняха да го псуват и клеветят, но те всички сега, пред праха му се смириха“ [5,10]. Така, макар и косвено, придобиваме престава за някои черти от характера на Раковски и за неговата бурна емоционалност. Част от тях, вероятно, са се изостряли и от тежкото туберкулозно заболяване. Днес без хормонални и други изследвания е трудно да се постави диагноза „акромегалия“, но костните находки подсказват за такава възможност. Великите крият загадки и след смъртта си…
Лекарите на Раковски – кратки биографии
Съвременниците споменават, че по време на тежкото си заболяване, Раковски често е посещаван и преглеждан от д-р Георги Атанасович и д-р Петър Протич [3,4,10].
Д-р Георги Атанасович (1821-1892). Родом от Свищов, първоначално учи при Емануил Васкидович (1795-1875), виден български просветител и книжовник. По-късно завършва гимназия в Атина и медицина в Париж (1843-1848) с докторат на тема „Маточното кръвотечение вследствие на отлепване на плацентата“. От 1849 г. живее и работи в Букурещ като главен лекар на Комуналната служба в града, като лекар на Детската болница и съдебен медик. От 1861 г. е професор по съдебна медицина и токсикология в Букурещкия университет. Публикува статии в специализираните румънски списания „Moniturul medical“ и „Revista medicalǎ“. Член е на Висшата санитарна комисия (от 1858) и на Висшия медицински съвет (1862-1879). Като такъв, заедно с д-р П. Протич, участва в редактирането на първата румънска фармакология. Той е сред основателите на българско читалище в Букурещ. Д-р Атанасович е първият министър на просвещението след Освобождението (26.07-24.11.1879). Дописан член на Българското книжовно дружество (дн БАН) от 1881 г. Към края на живота си се завръща в Свищов, където умира на 9.03.1892 г. [7,8].
Д-р Петър Протич (1822-1881) (фиг.3). Първоначално учи в родния си град Търново в гръцко училище, завършва гимназия в Атина и следва медицина в Монпелие (1844) и Париж (1845-1850). Завършва със защита на докторат на тема „Des phlegmons de la fosse illiaque interne“ (1850). В Париж членува в полското дружество, ръководено от Адам Мицкевич. Завръща се в Румъния и първоначално е лекар на затворите в Мунтения (1851), по-късно е инспектор на болниците за венерически заболявания и общински лекар (1854-1860) в Мъркуца, където завежда психиатрично отделение. От 1860 г. е професор по хирургия в Медицинския факултет на Букурещ. Член е на Висшия медицински съвет. Взема участие в изработването на първата румънска фармакология, заедно с д-р Атанасович. Д-р Протич е член-основател на Научното медицинско дружество в Букурещ. След Освобождението работи като лекар в България и е член на Първия медицински съвет у нас (1879-1880). Освен това пише стихове на български, румънски, гръцки и френски. Поетичните му творби са събрани в две стихосбирки – „Poesii“ (1875) и „La voix de la Bulgarie“ (1879) [7,8].
Литература
1. Вазов И. Раковски. Събр. съчинения, т.18, Български писател, София, 1957, 799-800
2. Вазов И. На 7 юни вечерта…, в. „Народний глас“, бр.534/15.06.1885, ibid, 69-71
3. Йорданов Й. Незабравими образи. ОФ, София, 1986, 52-80; 89-107
4. Йорданов Й. Георги Стойков Раковски. Марин Дринов, София, 2004, 126
5. Кремен М. Портрети с цветни моливи. Г. Бакалов, Варна, 1983, 19-30
6. Орбецова М. Гигантизъм и акромегалия (gigantismus et acromegalia), в: Ф. Николов (ред), вътрешни болести, ЛАКС БУК, Пловдив, 2020, 559-564
7. Петровски И. Съвременно българско здравеопазване от 1877г. до наши дни. Първа книга, НИКРА, София, s.a., 283-284; 324
8. Тодев И (ред). Кой кой е сред българите през XV-XIX в. Анубис, София, 2000, 26-27; 127-129; 156-157; 228-229; 233-235
9. Торосян А. Белодробна туберкулоза, в: Ф. Николов (ред). Вътрешни болести, ЛАКС БУК, Пловдив, 2000, 96-120
10. Ферманджиев Н. Родови хроники. ОФ, София, 1977, 11-31
11. Babamahmoodi F, L Davoodi, R Sheikholeslami et al. Tuberculosis empyema necessitates in a 40-years-old immunocompetent man. Case Reports Inf Dis, 2016, http://dx.doi.org/10.1155/2016/4187108
12. Charlier P, C Tsigonaki. A case of acromegaly (Greece, 7th century AD). Eur J Endocrinol, 2011, 165, 819-821
13. Kumar D, D Han, B Quon et al. Empyema necessitans in the modern era: systematic review. Am J Respir Crit Med, 2018, 197, A7243
14. Szczesniak D, Jawiarczyk-Przybylowska, J Rymaszewska. The quality of life and psychological, social and cognitive functioning of patients with acromegaly. Adv Clin Exp Med, 2015, 24(1), 167-172
