Брой 6/2001
Проф. Д-р Н. Беловеждов
Инхибиторите на ангиотензин превръщащия ензим (АСЕ инхибиторите) блокират действието на ренин-ангиотензин-алдостероновата система и разграждането на съдоразширяващите кинини. Те понижават артериалното надягане като предотвратяват превръщането на ангиотензин I в ангиотензин II, елиминирайки по този начин вазоконстрикторния му ефект. По-ефективни са в случаи на повишена продукция на ренин и имат ренопротективно действие. Увеличават и натрийурезата вероятно чрез намаленото излъчване на аддостерон и стимулиране образуването на простагландин Е. Поради активиране и на други хомеостазни механизми, загубата на натрий и вода е умерена. Увеличават нивата на кинините, които имат съдоразширяващо действие и това също допринася за противохипертоничния ефект на АСЕ инхибиторите.
Предотвратяването на предизвиканата от ангиотензин II хипертрофия на гладката мускулатура в съдовите стени има съществено значение за дълготрайния противохипертоничен ефект на АСЕ инхибиторите. За разлика от повечето съдоразширяващи лекарства, АСЕ инхибиторите повлияват артериалната хипертония без да предизвикват учестяване на сърдечната дейност. Това вероятно се дължи на неутрализиране на симпатикусовите рефлекси. „Отго8орите“ на сърцето и на артериалното надягане не се влияят от промени в положението на тялото. При физически усилия минутният обем не търпи съществени изменения, а сърдечната дейност се учестява нормално.
Със самостоятелното прилагане на АСЕ инхибиторите се постига овладяване на артериалната хипертония при около 50% от болните.
Поради изразения им съдоразширяващ ефект без съпътстващо учестяване на сърдечната дейност и увеличен разход на кислород, АСЕ инхибиторите влияят благоприятно при болните с артериална хипертония и исхемична болест на сърцето. Те увеличават разтегателната способност на камерите по време на диастолата и намаляват „стреса“ на камерните стени. Ефектът на АСЕ инхибиторите след прекаран инфаркт е изследван в три контролни проучвания при болни с намалена функция на изтласкване. Лечението с АСЕ инхибитори започва от три до десет дни след инфаркта и продължава една година. И при трите проучвания слединфарктната смъртност сред лекуваните с АСЕ инхибитори е статистически значимо намалена (между 19-27%).
Разширявайки еферентните (изходящите) гломерулни артериоли, АСЕ инхибиторите понижават вътрегломерулното налягане и по този начин предотвратяват развитието на гломерулна склероза (с последваща загуба на бъбречни функции). Различни клинични проучвания доказват, че за разлика от други противохипертонични лекарства, АСЕ инхибиторите стабилизират и/или подобряват бъбречните функции при хипертонично болни с умерено бъбречно увреждане, предотвратявайки повишението на серумния креатинин.
При болните с бъбречно-съдова хипертония обикновено се постига ефикасен контрол на артериалното налягане с АСЕ инхибитори, особено при съчетаването им с диуретици. При отделни болни с тежки двустранни стенози на бъбречните артерии обаче, след спадане на артериалното налягане не може да се поддържа необходимото гломерулно филтрационно налягане и се развива бъбречна недостатъчност. Ето защо, няколко дни след започване на лечението с АСЕ инхибитори, при всички болни с бъбречно-съдова хипертония трябва да се контролират и бъбречните функции.
Според последни проучвания, при повечето болни с артериална хипертония се открива микроалбуминурия. Тези болни са с повишен риск от сърдечно-съдова смъртност. АСЕ инхибиторите понижават статистически значимо микроалбуминурията при болните с хипертонична болест. Това не се постига с калциеви антагонисти, независимо от равностойното понижение на артериалното налягане. все още не е доказано с продължителни наблюдения дали този ефект на АСЕ-инхибиторите намалява и риска от сърдечно-съдова смъртност.
При болните със захарен диабет тип 2 и артериална хипертония е налице инсулинова резистентност и хиперинсулинемия. Хиперинсулинемията се съпътства от увеличена реабсорбция на натрий от бъбреците, стимулиране на симпатикусобата нервна система и хипертрофия на артериолите. АСЕ инхибиторите могат да повишават чувствителностността към инсулин при болните със захарен диабет тип 2 и да понижат нивото на гликозилирания хемоглобин, както и нивата на кръвната захар на гладно и след нахранване. Тези ефекти се свързват с увеличена синтеза на брадикинин, за който е установено, че намалява инсулиновата резистентност на мускулната тъкан.
