Брой 7/2015
Проф. д-р Милан Миланов
Председател на Болничен анестезиологично-интензивен комплекс при УМБАЛСМ „Пирогов“ – София
Когато през 2004 г. представихме в Парламента новия закон за трансплантациите, депутатите го върнаха и промениха текста за информираното несъгласие за донорство. Нашето предложение беше за подразбиращо се съгласие, но те не се съгласиха. Независимо че обяснихме, че в 90% от страните от ЕС, както и останалата част от света, ситуацията е такава, независимо че показахме цифри, които доказват, че само 4% от хората заявяват съгласие или несъгласие, независимо точно какво е записано. Показахме че в страните, в които има подразбиращо се съгласие, трансплантациите вървят. Но те го върнаха и след това приехме сегашното положение – съгласие по подразбиране.
Хората трябва да знаят че ние, координаторите по донорство, не желаем донори. Не това е нашата работа и не това е нашата съдба. Искам да спомена една фраза на Робърт Пен Уорън, американски поет, романист и литературен критик, който в романа си „Цялото кралско войнство“ казва нещо много важно: „докторе, ти си длъжен да правиш добро от злото, защото то няма от какво друго да бъде направено“. Това е бил моя лозунг след като прочетох тази книга в края на 80-години. Това е мото на моя живот и до ден днешен. И това е мото на огромната част от моите колеги , които се занимават с този проблем. Но има и един отец Браун, който пък казва друго – имаме ли право, в желанието си да помогнем, да се намесим в интимността на генетичния код, без да се интересуваме от късните последици за бъдното поколение.
Кой от двамата е прав? Знаем ли ние, тъй като науката все пак не е чак дотам развита, дали този орган носи генетичния код на донора и как той може да промени генетичния код на бъдещото поколение на реципиента. А може би и на самия реципиент. Някой замисля ли се за това. Такива като мен се замислят.
Това е доста тежка дилема пред хората, които са приели медицината за своя съдба. Много тежък проблем. Вярно е, че трансплантацията дава друго качество на живот на човека, но погледнато от чисто икономическа гледна точка е доказано, че диализата излиза по-евтино на държавата. Само че борбата е за качество на живот на тези хора.
Защо ние по закон нямаме право да споменаваме нито името на донора, нито името на реципиента. Това е приета догма в целия свят и единствената й грижа е да запази честа и достойнството както на единия, така и на другия. Имах случай, в който близките на реципиента бяха подложени на тежък финансов натиск от близките на донора. Затова е забранено в целия свят.
В католическия свят Църквата играе изключително сериозна роля по отношение на донорството. И преди години Ватикана поставя следния въпрос – ако имаме реципиент проститутка и кардинал, при еднакви условия за поемане на органа, на кой ще го сложим? Разбира се че на попа , може и да е на 80 години, няма значение. И тук е нашата тежка борба.
Между 1% и 7% са хората с мозъчна смърт от лекуваните и починали в реанимация. От този минимален брой едва до 7% са хора подходящи за донорство. Седем процента от 7-те процента – виждате колко малка е цифрата.
Успехите в последните 2 години се дължат от една страна на Изпълнителната агенцията по трансплантация, от друга страна – на слагането на ред в организацията – донорски бази, връзки, обратна връзка и всичко останало. До преди 2-3 години всичко вървеше на някаква любителска база. И въобще не искам да говоря за някакви пари, които получаваме. Защото никой не може да плати на колегите работата, особено на координаторите по донорство. Оставям настрана разправиите с несведущи колеги да им се докаже, че мозъчната смърт е смърт на индивида, това е записано в закона. Тя е абсолютна, няма алтернатива. Не можахме да постигнем нещо друго – ако докажем мозъчна смърт и близките откажат да дарят, както е в целия свят, да имаме право да прекратим реанимационните усилия. Защото оставете, че са пари, но това са усилия, които са просто върху един труп. По закон е така и ние го знаем много добре всички работещи в интензивните и анестезиологичните отделения.
За да говори с близките на донора, човек трябва да е фантастичен психолог и да знае спрямо кой как да постъпи. Ако не се ориeнтира в първите 1-2 минути, след това всичко е загубено. Изключително важно е координаторът по донорството все пак да е човек с физиономия в града или в национален мащаб. Особено сега, при тежко загубеното доверие между пациенти и лекари. Има български лекари, на които хората вярват. Изключително важно е човекът да е такъв. Това е една дейност, която изисква познаване на медицината от всяка страна. Там където е развита трансплантацията, качеството на медицината в тази държава е много високо, тъй като трансплантацията е почти на 100% държавна поръчка. И смятам, че държавата не се отплаща с финикийските знаци, не само към координаторите по донорство, но и към цялата нация. Много сериозни проблеми има в пострансплантационния период с медикаментите за трансплантираните.
Аз съм и малко обиден, защото говорим, работим и като мине цялата ситуация, изведнъж най-отпред пак са хирурзите. Тяхната работа е 4-6 часа, донорството може да отнеме и до 72 часа на екипите, има и такива случаи. А постдонорския период, той е с години. Да знам, аз съм си поел кръста да бъда анестезиолог. Хубаво е пациентът да знае, че го е спасил хирурга, но работата е екипна.
Най-големият ни проблем произтичаше преди години от това, че нямаше екип. Защото от първия човек, установил, че се касае за донорска ситуация, до момента, в който пациентът излезе от системата, ако нямаш екип, ако вътре има борба както между донори и трансплантатори, така и вътре в трансплантационния екип, това води до много тежки последици за развитието на трансплантацията. Свидетел съм на невероятни скандали между трансплантационните екипи, това го няма вече. Може би това дойде и от известното разпределение на трасплантационните екипи – в смисъл знае се кой кога къде и това е много добре.
