Брой 7/2012
доц. д-р Крум Кацаров дм,
Председател на Българското дружество по гастроентерология
Визитка
Полк. доц. Крум Кацаров, д.м. е роден през 1957 г. в Благоевград. Завършва медицина през 1983 г. в МА – София. Има специалности по вътрешни болести, военнополева терапия и гастроентерология. Работи като: интерн във ВВМИ – София (1983-1984 г.), началник на медицинска служба в Петрич (1984-1986 г.), клиничен ординатор във ВВМИ (1986-1989 г.). Заема длъжностите: асистент, старши и главен асистент, началник отделение в Клиниката по гастроентерология. От 2005 г. Началник на Клиниката по гастроентерология, от средата на 2005 г. е заместник-началник по лечебната част на МББАЛ – София към ВМА. Заместник-началник по учебно-научната дейност на ВМА от 2007 г. Придобива образователна и научна степен “доктор” през 2003 г. и е избран за доцент – 2005 г.
Доц. Кацаров, какво ново в науката и медицинската практика във вашата област, което касае общопрактикуващите лекари?
Науката се развива, но нас ни интересува нейния практически аспект, защото България е твърде бедна страна, за да прави фундаментална наука. Това, което можем и трябва е да гоним добрия европейски стандарт спрямо пациентите. И прилагането му започва най-напред от джипитата, тъй като те са предния фронт.
Тази година, специално за да ги подпомогнем и включим, и да сме максимално полезни както на пациента, така и на общопрактикуващите лекари, ние направихме една програма, насочена към хората, които страдат от гастроезофагеална рефлуксна болест. Разработихме я и я осъществяваме съвместно с една от големите фармацевтични компании. Джипитата получават талони, с които могат без да се плаща и да се ползва направление да изпратят болни, които имат оплаквания, към съответния гастроентеролог от града или района. И той вече да прецени тези хора ще се лекуват ли, ще се изследват ли. Така сме осъществили предмостието, което е най-трудно – между специалиста и джипитата.
В момента стартира и друга кампания – за хепатит С, която също опира в основната си част до джипитата. Раздали сме на пациентите гайдове, в които е написано как, кога, къде, кои са застрашените групи. И хората, които влизат в тези групи, потенциално са застрашени, или просто искат да се изследват, отиват при джипито. Там има и безплатни тестове, закупени от друга фармацевтична компания. Тези тестове се правят на съответния човек и той също се насочва към гастроентеролог без направление. Ако пациентът покаже положителен скринингов тест за хепатит С ние го поемаме нататък. Така сме осигурили както за пациента, така и за колегите, максимален комфорт по отношение на финанси и на направления.
Другата идея, по която работим, но нещата са доста по-тежки финансово, е скрининга на колоректален карцином. Целта ни е да улесним връзката джипи-гастроентеролог-гастроентерологична помощ. Колоректалният карцином е сериозен проблем за България и липсата на финансиране ни поставя в незавидно положение спрямо останалите европейци. Франция например, сведе първата колоноскопия до 45 години, в Германия – до 50. Докато ние говорим, а практически не го правим, тъй като програмата е доста скъпа, най-вече по отношение на изследванията.
Истината е, че министерството е абдикирало от всякакви такива занимания. Не ги упрекваме, няма пари, ясно ни е, че има корелация между финансовия статут на държавата и това, което се прави в медицината, а тя е скъпо мероприятие. Просто казано – германецът прави Мерцедес, кара Мерцедес, медицината му е Мерцедес. Нашата е никаква, защото нищо не правим. Затова се мъчим с такива, малко самоделни истории. И за щастие срещаме разбиране от някои отговорни фирми. Защото и най-добрите идеи са нищо без някакво финансово покритие.
Ако говорим за ВМА, примерно трансплантационната програма също си е изцяло наша. Реално нямаме никакво съпортиране от министерството. До момента от 26 трансплантации са платени само 4. Сметнете по 50 000 лв., което е минималната оценка – това са над милион и 500 000. А те не струват 50 000, а по 150-200 000 лв. на човек. Но в края на краищата важното е нещо да се прави.
В тази ситуация, навреме ли идват пациентите при вас, точно ли се насочват?
Парадокс е, че ако говорим за веригата джипи – доболничен специалист – болница – супер болница, каквато сме ние и някои други болници, основната брънка не се къса на ниво джипи. Проблемът се явява на ниво специалист, който работи в доболничната помощ и болниците. Основната част от пациентите, които се менижират с малко средства, се оправят. Тежките болни, които искат много иновации в лечението и диагнозата, практически са обречени. Вероятността да се доберат до болница, която може да им свърши работа в България е много малка – вследствие на това, че те не идват навреме или идват в тежко състояние, което означава, че мрежата не работи. Първо – не може да ги обслужи чисто медицински, второ – тя финансово не иска да ги обслужи, тъй като не е обезпечена. Те идват при нас и гълтат невероятен ресурс. Имаме пациенти, включително и такива, за които се шумя в медийното пространство, които са ни излезли колосални суми. Няма механизъм, по който те да ни се заплатят. И ние сме в уникалната ситуация да лекуваме тези пациенти със собствени средства, със собствените си заплати и приходи. Такава ситуация няма никъде по света.
Така че, проблемът не е в джипитата. Всъщност те вършат много черна работа и се справят съвсем прилично. Проблемът е в болничното лечение. Поради това, че не е финансирано, не е обезпечено, следдипломната квалификация е занемарена. Тоест има няколко натрупани проблема, които накрая рефлектират в това, че тежките пациенти, на които реално може да се помогне, ако са хванати по-рано, ги изгубваме. Или ни струват 10 пъти повече.
Някакви идеи за подобряване на тази взаимовръзка?
Не, връзката не можем да я подобрим. Аз съм много откровен и ви казвам направо – в гастроентерологията ситуацията е много тежка и тревожна. Поради няколко причини. Първата – процесът на следдипломна квалификация е трайно занемарен от много години. Той не се финансира от държавата, оставен е изцяло на човека, който решава да стане гастроентеролог. Оттук квалификацията пада. Поради това, че няма пари, не се обновява самия фонд. Няма пари, когато се вкара нова апаратура, хората да се обучат, което я прави неефикасна. Ако вземем пътеките, като финансово мерило за това какво се случва – те са тотално подценени. Реалната оценка на нашите пътеки е под 50% обезщетение.
Тенденцията с кадрите е неблагоприятна. Младите колеги гледат в други посоки, различни от България, което е нормално и никой не може да ги упрекне. Ние се мъчим , като не може колегите да отидат някъде, да дойдат обучаващите тук. В края на юни имахме национална конференция във Варна. На нея докарахме 15 специалисти, които четоха лекции точно на базисните нива. Защото това трябва да се чува. Като не ходи планината при Мохамед, той отива при нея. Мъчим се да правим и локални лайф обучения. Но всичко това са наши неща, на дружеството по гастроентерология, нямаме съпортиране. Обучението дава плодове, но първо трябва да се вложи в него.
А иначе как е състоянието на здравето на нацията във вашата област?
Нацията е много болна, поради това, че тя не може да си позволи профилактика. Ние имаме няколко социално значими заболявания. Колоректалният карцином расте много бързо, именно защото практически няма профилактика и го хващаме късно. Не на ниво полип, когато може да се интервенира, а когато вече има карцином. Навсякъде по света има тенденция за увеличаване на колоректалния карцином, но хората правят превенция на това състояние, за да го хванат в много ранен стадий, когато е потенциално лечимо. Докато ние, понеже не можем да вложим пари, работим по случаи с оплаквания. А като има оплаквания, нещата са вече много по-трудни за лечение.
Хепатитите са проблем, както и алкохолните цирози, поради това, че българинът пие сериозно. Вирусните хепатити също, макар, че за тях има национална програма, касата я е обезпечила и работи чудесно. Което е факт, е факт, не го отричам.
И пак ви казвам – ние не сме склонни да виним държавата, тя не може повече. Всички тези приказки как искаме безплатно, или като на Запад – това не може да се случи, защото ние финансово не сме на Запад и няма как да сме, тъй като ние нямаме нито медицина като на Запад, нито образование като на Запад.
Как се справят другите бивши страни от соц лагера?
Скоро си поговорихме с колеги, с които сме в една експертна група. Румънците са зле колкото нас. Чехите са зле също, но там държавата е подходила по-различно. Тя е намерила пари да вкара всичко в така наречените пътеки. Например – камъни в жлъчния канал, нашата пътека е 1500 лв.. Отделно обаче касата е извадила консумативите, които тя не покрива. Общата стойност на консумативите, които пациента трябва да си купи, наближава 1 500 лв. В Чехия са направили пътеката примерно 3000 лв. И пациентът не плаща нищо. Но там проблемът с лекарите е по-голям отколкото в България, заплатите им са трагични, така че и те масово бягат. Унгарците и те са много зле, за моя голяма изненада, горе долу са на нашия хал. Всички бивши соц страни са зле, ние сме бедни държави 3 милиарда ни е брутния вътрешен продукт, като го разделим на 7,5 милиона – 400 лв, 200 евро на човек. В Румъния са 450, в Словения са над 1500 евро, разликата очевидно е много голяма. Но ние не произвеждаме нищо, купуваме абсолютно всичко, което се прави в медицината, с изключение на спринцовките.
И сме не просто зле, а на последно място в Европа.
Миналата година, само от март до септември, 6 млади колеги от клиниката напуснаха България. И всичките са във висококвалифицирани клиники, в трансплантологични центрове в Англия. Взеха ги направо готови. Защото какво им предлага България – 500 лв., а там отиваш на 3-5 хиляди евро, подсигурени жени, детски градини, страшна социална политика.
Лошата тенденция ще се увеличава – младите няма да ги има, ние ще останем като едни динозаври тук, докогато изкараме в ярема, дотогава.
Предпочитат ли вече пациентите да се лекуват в чужбина, в Турция, в Израел?
Пациентът трябва да има право да си избира лекар. Ние никога не сме били против, даже има ситуации, когато нещо не ни достига, помагаме дори с лични контакти да отидат.
Турция е по-специален проблем. Там може да разделим центровете на две групи. Едните са просто продавачи на надежда, взимат им парите, 30-50 хиляди евро, това е бизнес. И болният умира, в същото време статистически, както и тук, не се повлиява.
Имаме, обаче, с Турция и много добри връзки – да кажем в трансплантологията, с един от водещите центрове, където наистина хората са много напред и ние сме щастливи, че сме приятели с тях. Пращали сме им няколко човека, поради това, че не сме имали донори по цяла година, а там им предлагат алтернатива.
Като цяло пациентите трябва много да внимават с Турция, поради това, че при тях европейското законодателство не е достатъчно изчистено и могат да правят практически каквото искат. Както и в Израел. Да не цитирам известни хора, които ходиха, дадоха огромни пари и не се случи нищо. Но не можем да ги ограничим, след като решават.
В заключение?
Пак ще повторя, че ние сме доволни от джипитата. Наблюденията ни са, че те си вършат много съвестно работата. Хващат навреме проблема и насочват съответния човек към специалист. Тяхната работа е може би най-коректната от цялата система.
Ямата е някъде там – при специалистите, които работят в доболничната помощ и болниците.
Не обичам да деля болниците на малки и големи, но истината е, че има доста, в които много, много може да се оптимизира работата. А оптимизирането пак е това, за което говорим – национална програма, приоритети, финансиране. Не виждам как ще се случи.
Проблемът идва когато няма накъде да чистиш вече – ти си последната инстанция и трябва да го решиш. И тогава се почва – това няма, пътеката нещо не покрива, иди купи онова… Ставаш като търговец – отвратително.
Най-хубаво е да дойдеш сутрин, всичко да е решено, аптеката да е заредена и да почнеш да работиш, но това в нашия живот няма да се случи.
Разговора води:
Валя Колева
