Брой 6/2015
Нашето интервю
Проф. д-р Никола Владов, д.м.н.
Началник на Клиника по чернодробно-панкреатична и трансплантационна хирургия” на ВМА
Визитка
Проф. Д-р Никола Владов е роден през 1960 г. През 1987 г. завършва медицина в Медицински Университет – София. През 1993 година придобива специалност хирургия, като по същото време работи в І-ва хирургична клиника на МБАЛСМ „Пирогов” и специализира при професор Y. Chapuis в хирургичната клиника на Cochin Hospital, Париж. В периода 1996-98 г. работи в хирургичната клиника на Районната болница в град Бежа, Тунис. След завръщането си в България е Началник на Хирургично отделение в Районна болница гр. Пангюрище и Началник на І-ва хирургична клиника на МБАЛ – Пазарджик, като специализира в хирургичната клиника на Cochin Hospital, Париж при професор D. Houssin и в хирургичната клиника на Saint Antoine Hospital, Париж при професор R. Parks.
През 2002 г. защитава дисертация на тема „Хирургично лечение на ехинококови кисти отворени в жлъчните пътища” за придобиване на научна и образователна степен „Доктор по медицина”.
В периода 2003-2009 г. е Началник на Клиника по Жлъчно-Чернодробна и Панкреатична хирургия във ВМА – София, като през 2005 г. е избран за доцент към клиниката. През 2006 г. специализира „Чернодробна трансплантация” в хирургичната клиника на Cochin Hospital, Париж при професор О. Soubrane и „Лапароскопска колопроктология” в Hospital of Monfalcone, Италия при професор J. Pinjata.
От 2007 г. е ръководител на програмата за Чернодробни трансплантации на ВМА, а от 2009 г. е Началник на Клиниката по Чернодробно-Панкреатична и Трансплантационна хирургия на ВМА.
През 2009 г. защитава дисертация на тема “Рак на панкреаса – мултидисциплинарен подход и възможности за хирургично лечение” за придобиване на научната степен “Доктор на медицинските науки”.
През 2010 г. специализира лапароскопска чернодробна хирургия в Elan Court Training Centre в Париж, а от 2011 г. е избран за Национален консултант по трансплантология. През месец януари 2013 г. е избран за почетен член на Френската академия по хирургия.
Професор Владов е:
- Председател на Българското дружество по трансплантология;
- Секретар и член на пленума на Българското хирургическо дружество;
- Член на Академичния съвет на ВМА;
- Член на борда на Euro-Asiatic Liver Transplant Society (EALTS);
- Член на консултативния съвет на International Association of Surgeons, Gastroenterologists and Oncologists (IASGO);
- Член на редакторския борд на списание Hepato-Gasroenterology;
- Член на European Hepato-Biliary and Pancreatic Association (EHPBA);
- Член на International Liver Transplantation Society (ILTS);
- Член на European Society of Surgical Oncology (ESSO);
- Член на Българска асоциация на гастроентеролози, хирурзи и онколози;
- Почетен член на Френската академия по хирургия
––––––-
Проф. Владов, има ли ясен регламент в областта на трансплантациите, който гарантира пълна прозрачност и справедливост?
Избирането на пациентите и предоставянето на органите на даден реципиент е изцяло дейност на Агенцията по трансплантация. Има обективни критерии, по които се оценява тежестта на състоянието на пациентите. Болните с цироза се оценяват в специална класификация по няколко показателя, касаещи креатинина, кръвосъсирването, натрия в кръвта и т.н. Резултатите определят какъв ще бъде горе-долу резултата от трансплантацията, каква преживяемост може да се очаква, какъв процент на усложненията и т.н.
По отношение на карциномите на черния дроб има друга класификация, която се казва Милански критерии. По нея се оценява дали пациентите са подходящи за трансплантация или не, както и тежестта на състоянието на болния. Приоритет на първо място имат децата, най-тежко болните, пациентите с хепатоцелуларен карцином. Всяка болница има листа на чакащите, те се обобщават в Агенцията по трансплантация и оттам, според тежестта на показателите, за които говорихме, дават органа на съответната болница.
В момента доверието между лекари и пациенти е в дефицит. Усещате ли от страна на чакащите трансплантация подозрения, че и тук може да има някаква корупционна схема?
Вярно е, че много хора гледат на докторите като на мошеници и престъпници. Но аз смятам, че в областта на трансплантациите няма основание за такава нагласа.
Има обаче нагласа за нещо друго, което може да създаде напрежение и да засили недоверието – желание за промяна на Закона за трансплантациите. Искат в него да отпадне последното съгласие на близките на донорите и когато едни пациент стане донор – да се даряват органите, без да е необходимо да се иска съгласието на неговите близки.
Аз имам особено мнение по този въпрос. За мен съгласието на близките на донорите е последната бариера, при която отпадат всякакви съмнения за нерегламентирани действия в донорския процес. Това изискване не е валидно само в България, така е в много страни по света – съгласието на близките е абсолютно задължително. И смятам, че в България, докато има такива съмнения по отношение на лекарите, трябва да има съгласие на близките на донорите. Убеден съм, че нашето общество все още не е узряло да отпадне тази бариера и да се има пълно доверие на лекарите, които оценяват един човек дали е донор или не.
Наскоро направихте трансплантация, за която се знаеха имената и на донора и на реципиентите, даже ги показваха по телевизията. Такава ли е тенденцията, за публичност?
Това е абсолютно нередно. Много години се молим на журналистите да не изнасят тази информация. Цялата конфиденциалност на информацията е регламентирана в чл. 8 на Закона за трансплантациите, който казва че анонимността на донора и реципиента е задължителна. За жалост това не е първият случай, в който се изнася информация. Очевидно има голямо текучество в журналистическата гилдия, защото те не си спомнят как преди 7 години се изнесе информация какъв е донорът на известния вратар Джони Велинов, после през 2009 г. също имаше изтичане на информация. Така че това не е нещо ново, но за жалост това са пикантни неща и нашите приятели журналисти, с които работим добре и те много помагат по отношение на донорството, явно набират читатели по този начин.
Но мисля че не е редно и отново призовавам от вашето списание да спазваме закона и да пазим анонимността на донора, та дори и на реципиента. В цял свят е така и не бива да се делим от света.
Мислите ли, че има нужда от някакви други промени в Закона за трансплантациите? Например за информираното съгласие?
Информираното съгласие е абсолютно уредено и регламентирано в Закона, всички центрове си имат правила по които работят. Законът казва, че без информирано съгласие не може да се подаде пациент в листата на чакащите в Агенцията по трансплантация. Ние разговаряме с нашите пациенти, психолози разговарят с тях. Направили сме една специална книжка, която им даваме да прочетат – какво представлява чернодробната трансплантация. И чак след като се запознаят вече подписват информираното съгласие.
А другата страна на медала – донорите? Какъв процент от хората знаят, че приживе трябва да изразят своята воля за дарение?
Действително има известен дефицит в познанията по отношение на донорството – какво представлява, какво е мозъчната смърт и т.н. И може би ние сме длъжници на обществото по отношение на образователната част. Но аз смятам, че това е ангажимент на Изпълнителната агенция по трансплантация , която трябва да провежда такива разяснителни програми. По принцип и ние, като хора, които се занимаваме с трансплантациите, абсолютно на обществени начала можем да провеждаме такива кампании. Само че не е редно и не е коректно хората, които правят трансплантации да рекламират донорството. Аз никъде по света не съм видял известните трансплантолози да правят реклама на донорството. За това си има Изпълнителна агенция по трансплантация, има координатори по донорство, има Дружество по трансплантология, което може да окаже евентуална логистична подкрепа. Миналата година направихме афиши за донорството, всяка година има ден на донорството и т.н. И неправителствените организации трябва да взимат участие в разясняването – какво представлява донорството, какво се случва когато един човек стане донор, колко живота могат да бъдат спасени. Трансплантационните центрове имат друга задача – да обясняват на пациентите как да се грижат за себе си след трансплантацията. Защото е научно доказано, а ние също сме се убедили от практиката, че е изключително важно, освен че един пациент получава трансплантация, след това как ще се грижи за себе си, неговите близки, личният му живот как да се настрои така, че да може да понесе тази трансплантация. Защото, когато трансплантираш един нискоинтелигентен и малокултурен човек, той не знае за какво става дума и не се отнася сериозно към ангажимента си на трансплантиран. Ангажиментът на трансплантиран изисква редовно да си пие лекарствата, да не злоупотребява с алкохол, да спазва един нормален режим на живот, на хранене и тъй нататък и тъй нататък. И когато един цял екип от 30 човека вложи цялото си умение и старание да спаси живота на такъв човек, той след това трябва да има моралния ангажимент да гледа себе си. И този морален ангажимент не е само към самия него, но и към тези хора, които са вложили труда си да му спасят живота.
Има ли такива случаи на немарливост?
Има, разбира се. Например, една част от пациентите, които се трансплантират са с цироза, вследствие на алкохолна употреба. Има строго регламентирани правила, че пациентът 6 месеца трябва да има „светъл“ период, да не пие алкохол, за да може да бъде трансплантиран. Той преминава през прегледи с психолози, с психиатри и т.н. Но практиката показва, че не всички имат тази воля и здрави нерви, за да продължат да живеят нормално и отново преминават към чашката, както са си живели. И тогава вече нещата са необратими. Това не се случва само у нас. Има известни хора, като един много известен преди години футболист Джордж Бест, който преживя трансплантация, втора цироза, втора трансплантация и понеже е злоупотребявал с алкохол, накрая лекарите се отказват да го трансплантират повече. Така че, хората, които получават трансплантация трябва да знаят , че те имат не само ангажимент към себе си, а ангажимент към това общество, което им е предоставило шанса да продължат живота си нормално.
Има ли народопсихология при донорството? Усеща ли се разлика между българи и други нации при склонността да даряват?
Според едно старо проучване от 2008-2010 г. 68% от българите са склонни да даряват. И в общи линии все по-малко са отказите от дарителство. Има и такива, но го има и в другите страни. Мога да ви кажа, че в Хърватска – страната в света с най-голям процент на донори, отказите са 42%. Само че 42% на сто са 42 души, а другите 58 са реализирани донори. Така че трябва да се търси увеличение броя на потенциалните донори, а не да разчитаме само на това че ще се съгласят.
Вие нямате допир до тези хора и лични впечатления защо отказват, но колеги какво са ви споделяли?
Това е една много сериозна тема. Самият разговор с близките се учи. В изпълнителните агенции по цял свят се правят специални обучения как трябва да се подхожда при разговора с близките. Той е много тежък и натоварващ за хората, които го провеждат и това доста ги изхабява. Доказано е, че координаторът по донорство в първите 2 години след назначението си има пик в дейността с увеличаване броя на донорите, после има едно „плато“, застой, след това започва да спада ефективността. Затова е препоръчително координаторите по донорство да се сменят през определено време, за да бъдат мотивирани да търсят донори в различните отделения на дадено заведение .
Минаха вече доста години от първите трансплантации, има ли някакви данни, че наистина се променя генетичния код на реципиента или потомството му, намеса ли е трансплантацията в „божиите работи“?
Не, категорично няма такива данни. Това са фантасмагории, с които се спекулира страшно много. Какво може да се случи – мъжът да стане жена и жената мъж. Няма как да стане. Колкото до божиите работи, наистина по-голяма намеса от трансплантацията – здраве му кажи. Потискаме имунния отговор на организма, слагаме чужд орган той отново функционира ефективно… По-голяма намеса накъде. Ами другите неща, които вършим в медицината? Мисля че не е нужно да си задаваме такива въпроси.
Вие много се занимавате с карциноми, въобще с онкозаболявания. Може ли да се говори че има бум?
Ох, не знам какво да ви кажа. Може да се говори всичко. Клиниката, която ръководя е един от референтните центрове в държавата за чернодробно-панкреатична хирургия. Ние страшно много оперираме карциноми на панкреаса, на черния дроб, метастази на черния дроб и т.н. Аз не мога да преценя дали са много, тук има струпване на такива пациенти, защото сме център и общо взето от цялата страна идват болни, които не могат да бъдат лекувани на друго място.
Няма ли някаква статистика през годините?
Мога да ви кажа, че с годините се увеличава броя на операциите на карциномноболните. Но аз го отдавам на това, че все пак ставаме център, добиваме все по-голям и по-голям опит и това според мен е основната причина за този голям брой онкологично болни. Що се касае до това дали има бум на онкологично болни – мисля че има, защото превенцията е много слаба в нашата страна и скринингът на онкологичните заболявания е на още по-ниско ниво. И затова мисля, че има известен бум, който би могъл да се коригира с една добра скринингова система за изследване на болните, за ранно откриване, за ранна диагностика, за действие върху преканцерозата и т.н. Така че не мога да бъда категоричен, че има бум и не бих желал да има бум. Искам да няма бум, но при нас такива болни се увеличават с всяка изминала година.
Кой би трябвало да поеме ангажимент да се изработи такава система за скрининг? Личните лекари с какво могат да помогнат?
По принцип научните дружества трябва да участват в този скрининг. Или обществената медицина, която да дава на хората познания за това, че трябва да се изследват, да си правят профилактика всяка година.
А мисля, че и личните лекари също имат ангажименти. Те са предния фронт на здравната система, първи трябва да се сещат за тези неща и за търсене на онко заболявания. Общопрактикуващите лекари най-добре познават пациентите си и когато има пациенти във фамилията с онкологичо заболяване, например рак на дебелото черво, което има фамилна предиспозиция, винаги трябва да насочват децата на тези пациенти към осъществяване на колоноскопия, проследяване и така нататък. Ето тук е основно ролята на общопрактикуващите лекари – да осъществяват това наблюдение на близките на пациентите с онкологични заболявания и когато има такива, при които има фамилна предиспозиция, да бъдат още по-активни.
А кои са те, освен рака на дебелото черво?
Най-често срещаното заболяване , което има фамилна предиспозиция, е колоректалният карцином, това е общоизвестен факт. И затова ние препоръчваме на всички наши пациенти и техните деца да се изследват за колоректален карцином. Също така и панкреатичният рак и ракът на жлъчния мехур. Абсолютно доказано е,че колоректалният карцином има фамилна преекспозиция, при другите преекспозицията е доста по-малка, но винаги трябва да имат едно наум и да си правят изследвания и да се търсят малките, дребните симптоми на дадено заболяване, за да бъде то хванато навреме. Например, при карцином на панкреаса, когато има един внезапно появил се, необоснован диабет при хора във възрастта между 45 и 50 години, винаги трябва да имаме едно наум, че това може да бъде началото на един карцином на панкреаса. Така че ролята на общопрактикуващите лекари е да мислят в тази посока.
Правите ли обучения с общопрактикуващите лекари, семинари с тяхно участие, за да наблегнете на тези неща?
В интерес на истината не съм правил никога такова обучение. През есента ще правя едно за наблюдение и проследяване на трансплантирани пациенти, което има значение за работата на личните лекари. Защото, независимо че си имат лекуващи лекари, които ги наблюдават, не всички трансплантирани пациенти са от София, има много хора, които са от провинцията и живеят нормален живот. Не могат за всяка най-малко болежка да идват в столицата в този център. Така че общопрактикуващите лекари трябва да имат познания и по отношение на това как се проследяват трансплантираните пациенти, какво трябва да гледат, какво трябва да наблюдават, евентуално някакво изследване да пуснат, по което да се ориентират. Например за инфекция – какъв вид антибиотик могат да дадат през устата. Това са детайли от наблюдението, което е хубаво дори за обща култура да го знаят.
Още нещо, ако искате да кажете на аудиторията?
Мога да кажа само, че когато имат пациенти с цироза, особено млади, да ги насочват към центровете, където се извършват трансплантации, защото там действително ще получат адекватна помощ, ще оценят и дали са подходящи за трансплантация. А не да ги пращат в разни болнични заведения, където ги лекуват за цирозата и когато декомпенсират вече и наистина не стават за трансплантация, тогава да идват при нас.
Разговора води:
Валя Колева
