Хиперкинетичност с дефицит на вниманието

Брой 7/2002

н.с. Д-р Б. Алексиева
ст.н.с Д. Делева

Хиперкинетичност с дефи­цит на вниманието (ADHD) е едно от най-често срещаните и широко проучвани психически заболявания у децата. Предполага се, че ADHD засяга 3-10% от децата в училищна възраст по света, като момчетата боледуват три пъти по-често от момичетата (1). Заболяването се характеризира със затруднения при обучението, в концентрацията на вниманието, както и с т.нар. „хиперактивни смущения“. Деца­та с ADHD са в постоянно дви­жение (тичат, скачат и се катерят), но понякога имат труд­ности и с моторните умения стават несръчни и тромави. Около 20-25% от засегнатите деца имат проблеми в обучението по математика, четене или писане. Те са слабо организирани, с лоша дисциплина и ниска самооценка.

Съществуват различии типо8е ADHD:
♦ хиперактивно-импулсивен,
♦ с дефицит на вниманието,
♦ комбинация от двата типа.

Заболяването е свързано и с проблеми в семейството: общо лошо поведение, неспособност за социално приобщаване, уве­личен риск от инциденти. Появата му обикновено се забелязва на възраст между три и пет години, но се наблюдават широ­ки различия възможни са начални прояви и в ранното юно­шество. От 1990 г., общият брой на децата с диагноза ADHD в САЩ се е увеличил от 900000 до 5,5 млн. Това вероят­но се дължи на по-добрата осведоменост на обществото за това заболяване, както и на подобрената диагностика, отколкото на действително увеличаване броя на засегнатите деца.
Понастоящем се приема, че причините за възникване на заболяването ADHD са комплекс­на. Редица научни доказателства показват, че ADHD се отключва при взаимодействието между биологични и екологични фактори. Проучвания в семейс­твото, особено при наличието на близнаци, както и молекулярно-генетични изследвания доказват участие и на генетичен фактор. Съвременни мащабни генетични проучвания установяват, че при ADHD има унаследяемост до 80% (2). Към негенетичните фактори, които се свързват с развитието на ADHD, спадат: преждевременно раждане, непълноценно хранене на майката по време на бременността, прекарани вирусни ин­фекции и др.

Въпреки, че механизмът на заболяването все още не е изяснен, развитието на ADHD се свързва и с небалансирана невротрансмитерна функция и допаминова дис­функция, водещи до липсата на инхибиторен контрол над внима­нието и поведението. Молекулярно-генетични проучвания са идентифицирали „грешки“ в DAT1 (ген за допаминов транспорт), локализиран в хромозома 5 (3) и DRD4 (D4 рецепторен ген) в хромозома 11 (4).

Няколко съвременни проучва­ния са фокусирани върху мета­болизма на незаменимите мастни киселини при деца с ADHD. За такива деца се съобщава, че се оплакват от силна жажда и често страдат от екзема, астма и други алергични заболявания (9). Линоловата (омега-6) и линоленовата (омега-3) киселини са незаменими мастни киселини, кои­то трябва да се приемат с храната, тъй като хората и повечето бозайници не са в състояние да ги синтезират. Тези мас­тни киселини са изходен про­дукт при образуването на тъканни хормони, наречени ейкозаноиди, участващи в почти всички важни биологични процеси (8). Омега-3 мастните киселини са от значение за нормално осъществяване на функциите на централната нервна система. Дефицитът на омега-6 мастни киселини пък води до забавяне на растежа и симптоми като суха кожа, полидипсия и полиурия. Връзката между типа мас­тни киселини (омега-3 и омега-6) и поведенческите симптоми не са проучвани при деца с ADHD. Изследване, извършено върху 6 12 годишни момчета от централна Индиана е показало, че тези с ADHD имат значително по-ниско съдържание на мастни­те киселини арахидонова, ейкозапентаенова и докозахексаенова, в сравнение с контролната група (10). Съществува и хипотеза, според която ниските плазмени нива на тези кисе­лини могат да бъдат отраже­ние на субклиничния им недостиг в организма (11). Тъй като омега-3 мастните киселини, и по-специално докозахексаеновата, се съдържат в големи коли­чества в ретината на окото и в някои части на мозъка, изчерпването им там може да компрометира сензорната и мозъчната функции.

Преценката и диагностиката на ADHD остават трудна и про­тиворечива облает, като се базират предимно на чисто пове­денчески критерии и зависят от съобщенията на наблюдаващите поведението на детето родители и учители. Според критериите на Американската Психиатрична Асоциация от 1994 г., необходимо е идентифициране на поне шест (от общо дебет) установени поведенчес­ки отклонения, демонстрирани на две или повече места (напри­мер в къщи и в училище), наймалко в продължение на шест месеца. Заболяването започва npegu седемгодишна възраст и засяга нормалното развитие на детето. Напоследък е създаден и тестът TOVA (Test of Variabili­ties of Attention), който e високо специфична компютърна програма, подпомагаща откриването на разстройства в обучението особено полезна за оценябане ефективността от лечението на ADHD.

Лечението на ADHD включва „поведенческа терапия’1, съпътствана от прием на лекарства. Контролът върху поведението изисква участие на обучени специалисти, които да съдействат на учителите и родителите в разработването, поддържането и изпълнението на подходящи програми, Повечето от тях са насочени към фиксиране на приемливо и неприемливо поведение последвано (незабавно!) от раздаване на наг­ради или наказания (5). Психостимуланти и антидепресанти се прилагат при ADHD с ефективност при около 75% от случайте (6). Предимства при използването на тези лекарства са: бърз отговор, лесно приложе­ние, ефективност и относителна безопасност. Към недостатъците се отнасят възможните странични ефекти, като намален апетит и забавен растеж, безсъние, усилена раздразнимост и т.н. (7). Психостимуланти като Ritalin, Dexedrine и Cylert, които действат чрез стимулиране продукцията на невротрансмитери в мозъка, се предписват обикновено за контролиране на хиперактивността и импулсивното поведение и за увеличане обхвата на детското вниманието.

Използването на психостимуланти за справяне с ADHD е и едно от основните противоре­чия, свързани със заболяването. Лесният достъп до тези лекарс­тва е довел до мнението за възможна злоупотреба при лече­нието на ADHD. Нещо повече клиничните изпитания на тези лекарства са сравнително краткосрочни (до три месеца) и до момента няма информация за ефекта от продължителното им използване.

Приемът на лекарства обаче, не спомага за отстраняване на основната причина за възникването на ADHD. Ето защо съвременните проучвания, изясняващи факторите, които подпомагат решаването на проблемите при ADHD, могат да доведат до прилагане на още по-ефективни стратегии за лечение на деца­та с ADHD.

Приблизително 50% от засегнатите от ADHD деца преодоляват заболяването по време на юношеството или в по-късна възраст. При останалите, някои и/или всички симптоми персистират и в зряла възраст. Ранното диагностициране, своевременната намеса с лекарства и с подходящо психотерапевтично въздействие в училище и у до­ма, могат да допринесат за воденето на нормализиране на проявите и пълноценен живот при децата с ADHD.