Брой 6/2015
Проф. Златко Кълвачев, дмн
УМБАЛ „Софиямед“
Ротавирусните гастроентерити се причиняват от вируси, включени в род Rotavirus на сем. Reoviridae. Ротавирусите са сравнително дребни вируси, с размери около 70 nm. Електронно-микроскопският им образ наподобява колело, откъдето произлиза и името им (фиг. 1). Ротавирусите притежават двуслоен капсид, изграден от 6 структурни белтъка. Във вътрешността на капсида е разположен двойноверижен РНК-ов геном, разпределен в 11 сегмента.
Фигура 1. Електронно-микроскопска снимка на ротавируси.
Ротавирусите притежават значителна устойчивост във външната среда. По различни повърхности (вкл. мръсни ръце) се съхраняват жизнени за часове. Във фекалиите остават инфекциозни с месеци. Поради отсъствието на липидна мембрана, вирусната частица е устойчива при действието на различни детергенти и дезинфектанти, съдържащи спирт, етер и др. Ротавирусите се инактивират сравнително бързо на 100оС и при рН над 10 и под 3.
Човешките ротавируси се култивират трудно на клетъчни култури, поради което лабораторната им диагностика се извършва главно чрез директна визуализация на вирусните частици (електронна микроскопия) или доказване на вирусна РНК в клиничните материали (RT-PCR, multiplex PCR, real-time PCR), най-често фекалии. Специфични вирусни антигени могат да се открият с помощта на ELISA, латекс-аглутинация, имунохроматографско изследване и др. Серологичното типизиране на вирусите се извършва с помощта на моно- и поликлонални антитела, използвани в реакция ELISA. Полиакриламидната гел-електрофореза (PAGE) се използва за бързи (за часове) скринингови изследвания, като се визуализира специфичното разпределение на 11-те геномни сегмента (феротипизиране).
Ротавирусната инфекция се предава по фекално-орален път. Инфекцията засяга клетките на тънките черва, като предизвиква гастроентерити. Ротавирусите в целия свят предизвикват около 50% от хоспитализациите на деца, вследствие на тежка диария. Около 2 милиона деца боледуват тежко, от които 450000 на възраст под 5 години умират всяка година от ротавирусна инфекция, главно в развиващите се страни.
Ротавирусните гастроентерити се характеризират с гадене, повръщане, водниста диария и температура. Инкубационният период е 2 дена. Дехидратацията е по-тежка, в сравнение с която и да е бактериална инфекция и е основната причина за смъртност. Диарията се дължи на мултиплени ефекти на вируса. Деструкцията на ентероцитите води до малабсорбция. Токсичният ротавирусен протеин NSP4 предизвиква възраст- и калциево-зависима хлоридна секреция, нарушава транспортер SGLT1-медиираната реабсорбция на вода, нарушава активността на мембранните дизахариди и активира калций-зависимите секреторни рефлекси. Здравите ентероцити секретират лактаза в тънките черва и непоносимостта към мляко, вследствие на лактазен дефицит, може да е симптом на ротавирусна инфекция, която може да продължава със седмици.
Инфекцията при новородените обикновено протича безсимптомно; най-тежко боледуват децата от 6 месеца до 2 години, хората в напреднала възраст и тези с намалена имунна функция. Инфекцията е силно контагиозна. Във фекалиите на заразения се съдържат над 10 трилиона частици на грам, а по-малко от 100 от тях са достатъчни за предаването на инфекцията. Вследствие на придобит имунитет в детството, възрастните рядко боледуват от ротавирусна инфекция, но асимптоматичният инфектиран възрастен може да разпространява инфекцията в обществото.
Лечението на ротавирусния гастроентерит е насочено към адекватна рехидратация и корекция на настъпилия електролитен дисбаланс в организма. Оралната Рехидратиращата терапия се провежда перорално при леките случаи и парентерално при среднотежки и тежките форми на ротавирусната инфекция. Естествено хранените кърмачета се препоръчва да останат на майчина кърма, докато при останалите, адаптираното мляко се заменя със специални безлактозни млека. Случаите и тежестта на тези инфекции са намалели сигнификантно в страните, в които е въведена ротавирусна ваксина в имунизационния календар.
Литература
Farkas T., Jiang X. (2007). Rotaviruses, Caliciviruses, Astroviruses, Enteric Adenoviruses, and Other Diarrheic Viruses. In: Manual of Clinical Microbiology (Eds: Murray Patrick et al.); 9th Edition, pp. 1453-1469.
