Брой 12/2020
Доц. д-р Д. Паскалев, Проф. Б. Галунска, д.фарм., Доц. д-р Д. Петкова
Медицински университет «Проф. д-р Параскев Стоянов» – Варна
През 2020 г. се навършват 80 г. от смъртта на д-р Захарина Димитрова.
Нейното име не може да се открие в „Енциклопедия България“ или в „Кратка Българска енциклопедия“, както и в специализираните биографични справочници за известни и не дотам известни български медици. Само преди малко повече от век тя прави фундаментални проучвания върху епифизата, чийто хормон мелатонин днес е фармакологично средство в борбата със стареенето, безсънието, някои хормонални нарушения, оксидативния стрес и др. Дисертацията на д-р З. Димитрова е цитирана от известни учени, а за постиженията си е наградена със златен медал.
Кратка история на епифизата и нейната функция
Първото по-точно описание на епифизата принадлежи на известния римски лекар, родом от Пергамон, Мала Азия – Клавдий Гален (129-200 г. сл. Хр.). Той съобщава, че органът е известен още на анатомите от прочутата Александрийска школа. Гален му дава названието conarium, сравнявайки го по форма с шишарка или с конусовидния връх на борово клонче, откъдето идва и латинското наименование – corpus pineale (от лат. pinus – бор). Гален е един от първите, които описват натрупване на малки конкременти в епифизата, известни като acervulus (от лат. acervus – натрупване), или sabulum (от лат. sabulum – едрозърнест пясък). Дълго време се е приемало, че „мозъчният пясък” е в тясна патогенетична връзка с някои психични заболявания, особено след като прочутият френски философ René Descartes (1596-1650) приема, че corpus pineale е седалище на душата в човешкото тяло.
В епифизата се образува мелатонин, признат за хормон през 1963 г. Мелатонинът се произвежда от пинеалоцитите, главните клетки на епифизата, които за пръв път детайлно са описани от българската изследователка д-р Захарина Димитрова през 1901 г.
Д-р Захарина Димитрова – живот и дело
Д-р З. Димитрова, по баща Вельова (фиг.1) е родена на 26.11.1873 год. в град Ресен, Македония, която по това време е под турско робство, както и цяла България. По силата на решенията на Берлинския конгрес (1878 г.) областта остава турско владение и след Освобождението, което ще окаже влияние върху житейския път на талантливата българка. Неин съгражданин и далечен родственик е известният наш писател, историограф и дипломат Симеон Радев (1879-1967), който дава следното описание на своето родно място: “Ресенската котловина – висока 960 метра над морското равнище, заградена от три страни с високи планини и продължена на юг от Преспанското езеро, е красива. Особена прелест добива тя напролет, когато по многобройните ú градини цъфнат овощните дървета и ливадите се изпъстрят, над които се издигат, пръскайки своя упоителен мирис, нарцисите. Тук земята е плодородна…” („Ранни спомени“, София, 1994).
Родът на Захарина Димитрова е стар и с дълбоко вкоренени български традиции, а нейния дядо по бащина линия, Вельо (Вельо Милошев, наречен Ресенчето; 1800-1893), участва в борбите за църковна и национална свобода. През 1848 г. той е член на първата българска община в Цариград, а по-късно, през 1871 г. е представител на Одринско-преспанската епархия в свикания по това време Първи църковно-народен събор. За нейното родословие Симеон Радев говори в своите „Ранни спомени”: „Трябва да спомена и за някои други първенци, които по родолюбие не отстъпваха никому, но които избягваха да изтъкват себе си. Един от тях беше Мице Вельов, син на дядо Вельо, за ролята на когото в Цариград по Черковния въпрос вече говорих. Висок и малко прегърбен, сух, малко мрачен, той беше много мълчалив. Всички го хвалеха за неговата мъдрост… Една дъщеря на Мице Вельов, Захария (Захарина – бел. а.), свърши медицина в Нанси и за блестящите си изпити получи златен медал. Ресен може да се гордее, че даде на българския народ една от първите жени-лекарки.”.
Захарина Димитрова завършва българската девическа гимназия в гр. Солун, след което заминава за Русия и учи акушерство. Жаждата за знания я отвежда през 1895 г. във Франция, където следва медицина – първоначално в Лозана, а след това в Нанси. Тук един от нейните преподаватели е проф. Nicolas, ползващ се с международна известност, заради своите хистологични и ембрионални проучвания върху чревния епител и биомеханизмите на абсорбция. На 27.02.1901 г. д-р З. Димитова се дипломира като първенец на випуска, а нейната дисертация „Recherches sur la structure de la glande pineale chez quelques mammiferes“ („Изследвания върху структурата на пинеалната жлеза при някои бозайници”) е отличена с голямата награда на Медицинския факултет и златен медал, на който е инкрустирано името ú. По-късно (1901) този научен труд е отпечатан в Белгия в известното списание „La Nevraxe”. Интересно е да се посочи, че дисертацията на д-р Димитрова липсва в Националния библиографски указател за дисертациите, защитени от българи в чужбина до 1969 г. Със своите впечатляващи изследвания, направени още по време на следването, д-р З. Димитрова може да се приеме за първия български учен-хистолог.
Научната дейност на българската лекарка е частично проучена от проф. П. Петков по време на един конгрес на Френската асоциация по анатомия с личната подкрепа на проф. E. Leger – генерален секретар на асоциацията и ръководител на Катедра по анатомия в университета. По-късно работите на д-р З. Димитрова намират обяснимо място в класическите вече учебници по хистология и ембриология на акад. Асен Ив. Хаджиолов (1903-1998). Във Варна единствен за нейното дело редовно говори по време на занятия доц. Йонко Йонков, дългогодишен преподавател и ръководител на Катедрата по анатомия и хистология.
По време на следването в Нанси проф. Nicolas привлича талантливата студентка в своя екип. Предоставя ú богата колекция от епифизи на бозайници и хора, както и всички възможности за научна работа в лабораторията. Тя използва модерните за времето си импрегнационни методи за оцветяване на клетки в нервна тъкан, създадени от забележителните учени и Нобелисти в тази област: Camilo Golgi (1843-1926) и S. Ramon у Cajal (1852-1934). В дисертацията си д-р З. Димитрова за пръв път точно описва главните клетки на епифизата – пинеалоцитите. Тя ги представя като удължени или конични клетки с много гранулирана цитоплазма и голямо, светло, ексцентрично разположено ядро. Освен товаq младата изследователка описва за пръв път характерните за пинеалоцитите ядрени клъбца (вакуоли), които А. Хаджиолов нарича „ядрени клъбца на Димитрова”. Те се срещат най-често в пубертета, големината им достига до 4-5 µm и се оцветяват в синьо по метода на Ман (еозин – метиленово синьо). Днес е известно, че тези клъбца или вакуоли представляват цитоплазмени вдавания в ядрото, включващи мембрани на гранулирания ретикулум. Характерни са и за други клетки на жлези с вътрешна секреция, когато са активирани. Интересно е нейното разсъждение в тази насока: „Ако наличието на гранули е достатъчно, за да се характеризира дадена клетка като жлезиста, то пинеалните клетки са на първо място жлезисти”. Нейната научна дисертация е цитирана повече от 30 пъти в публикациите на проф. Wolfgang Bargmann (1906-1978), един от основоположниците на учението за невросекрецията.
След своето завръщане, д-р З. Димитрова няма възможност да продължи перспективните си изследвания и дори да практикува своята професия. По това време Македония е все още част от турската държава и според действащите тогава закони, жена не може да работи като лекар. Тя заминава за София, където след държавен изпит получава правото да практикува медицина в Княжество България.
В периода 1901-1910 г. д-р З. Димитрова работи в Сливен, където създава семейство с военния аптекар майор Панайот Димитров (фиг. 2), чието фамилно име приема. По-късно сeмейството се мести в Татар-Пазарджик, където д-р Димитрова е училищна и участъкова лекарка, а по-късно и лекар на свободна практика (фиг. 3.). В същото време Панайот Димитров разкрива аптека, в която работи като фармацевт (фиг.4). Поради заболяване се оттегля от активна лечебна дейност през 1930 г. Умира на 14.04.1940 г. В съобщението за кончината на д-р З. Димитрова в местния вестник „Подем” се казва: „…Със смъртта на д-р Захарина Димитрова пазарджишките лекари губят един свой колега, бедните – един от своите покровители и добър учител по опазването на здравето им, а просветните дружества една голяма дарителка”. За отбелязване е, че в последното десетилетие от живота си тя развива благотворителна и обществена дейност като председател на дружество „Будна македонка”, както и в женското дружество „Просвета”. Нейното семейство подпомага старчески и родилни домове, бежански семейства и роднински деца, имащи нужда от средства за образование. Една от най-красивите чешми в гр. Пазарджик – „Гергана”, е изградена със средства на д-р З. Димитрова и съпруга ú.
80 години след нейната смърт, отново трябва да си припомним за живота и делото на д-р Захарина Димитрова, оставила следа в европейската наука, но останала в сянка в своята родина.
