Брой 10/2015
Проф. Златко Кълвачев, дмн
УМБАЛ „Софиямед“
Вирусният хепатит Делта се причинява от Hepatitis Delta virus (Deltavirus, δ-агент, HDV). Той принадлежи към род Deltavirus на сем. Cystoviridae. Делта-вирусът представлява дефектна хепатотропна вирусна частица с диаметър около 35 nm и едноверижна (-)РНК с големина 1.7 kb (фиг. 4). Белтъчната обвивка на геномната РНК съдържа повърхностния HBsAg на хепатит В вируса и специфичен хепатит D антиген (HDAg). Вирусът не е способен самостоятелно да причинява инфекция, поради което се репродуцира само в присъствие на хепатит В вируса.
Фиг. 1. Схема и електронна микрография на δ-агента
Източник и резервоар на инфекцията са болните с остър и хроничен хепатит D и носителите на HDV. Предаването на инфекцията се осъществява като при HBV и включва контакт с кръв и телесни течности, контаминирани игли и спринцовки, плазмени деривати, като и сексуална трансмисия, която обаче има по-малко значение, отколкото при предаване на HBV. Ко-инфекцията HBV-HDV предизвиква хронична форма на хепатит D в по-малко от 5% от случаите, докато суперинфекцията с HBV-HDV води до хронификация на хепатит D в до 80% от случаите. Прогресията на хроничния хепатит D към цироза възниква между 60% и 70% от пациентите и обикновено за това са необходими от 5 до 10 години. Инкубационният период е 2-8 седмици. Острата HDV инфекция е клинично неразграничима от останалите вирусни хепатити. Рутинната диагностика на хепатит D се базира основно на доказването на индиректните маркери на тази инфекция – антитела срещу HDV от класовете IgM и IgG. Тъй като HDV зависи от HBV за репликацията си, контролът на HDV инфекцията се постига чрез профилактика на HBV инфекцията.
Хепатитният вирус С (HCV) е класифициран в сем. Flaviviridae. Вирусната частица е с големина около 55 nm и се състои от сферичен нуклеокапсид с липопротеинова обвивка (фиг. 5) и едноверижен (+)РНК-ов геном с големина 9.5 kb. HCV е с висока генетична вариабилност – обособени са 6 генотипа и множество субтипови варианти с характерно географско разпространение. Най-често срещаният у нас вариант е HCV 1b. HCV е изключително издръжлив във външната среда и на различни физични и химични въздействия. Хлорните препарати го унищожават при по-дълга обработка с тях. Инкубационният период е средно 50 дни (от 14 до 120 дни). Клиничните симптоми не се отличават от симптомите при другите вирусни хепатити и хeпатит С може да бъде разграничен само с помощта на серологични тестове. По време на предиктерния период са налице неспецифични симптоми като умора, безапетитие, болка в дясното подребрие и понякога субфебрилитет, траещи от 2 до 10 дни. Както при хепатит B, при някои пациенти се наблюдават симптоми, подобни на серумна болест като обриви, уртикария, артралгии. Те отзвучават с появата на иктера или продължават една до две седмици. Жълтеницата е с продължителност от 1 до 2 седмици, като пациентите с жълтеница са с по малка вероятност от хронифициране на инфекцията. Болните с остър, самоограничаващ се хепатит се възстановяват напълно, с нормализация на стойности на аминотрасферазите, негативиране на HCV RNA и без последващи усложнения. Диагнозата се поставя по клинични и епидемиологични данни. От решаващо значение е етиологичната диагноза. Ранното лабораторно доказване на острата HCV инфекция е трудно. Основен диагностичен маркер в тези случаи е откриването на HCV РНК (RT-PCR) при липса на данни за чернодробно увреждане и специфични антивирусни антитела. Последващата сероконверсия с поява на специфични антитела от клас IgG (обикновено 2-3 седмици по-късно) потвърждава диагнозата. Важно е да се знае, че в ранната фаза на инфекцията с HCV се наблюдава т.нар. прозоречен период между появата на РНК и анти-HCV антитела, който трае между 1 и 2 месеца. Диагностиката в този период може да се оптимизира чрез доказване циркулирането на HCV core Ag, който се появява дни след появата на HCV РНК. Хроничната активна инфекция се характеризира с наличие на анти-HCV антитела плюс вирусна РНК.
Хепатитният вирус Е (HEV) е единствен представител на род Hepevirus (сем. Caliciviridae). Вирусната частица е със сферична форма и размери 27-34 nm. Съдържа РНК-ов геном с големина 7.5 kb и положителна полярност. Идентифицирани са 4 вирусни генотипа с 24 субтипа. Въпреки генетичното си разнообразие, фенотипно вирусът е по-консервативен – засега е известен само един серотип. Вирусът е високо устойчив във външната среда и към действието на различни дезинфектанти. Източник на инфекцията е болния човек. Не е описано хронично носителство на HEV. Основният път за разпространение е фекално-оралния. Инкубационният период е от 3-8 седмици. Пикът на виремията и пикът на отделяне на вируса с фецеса е в инкубационния период и ранната фаза на болестта. След заболяване се формира устойчив имунитет. Заболяването е по-често сред възрастните между 15 и 40 години. За диагнозата са важни клинико–епидемиологичните данни и откриването на специфични антитела (anti-HEV IgM). Възможно е и установяване на вирусната РНК в кръвта и изпражненията чрез PCR (RT-PCR), но те нямат широко практическо приложение.
