Очакванията ми от новото ръководство на министерството са много големи и положителни

Очакванията ми от новото ръководство на министерството са много големи и положителни
468×60 – top

Брой 10/2017

Нашето интервю

Проф. д-р Райна Робева, дм
Национален консултант по Нефрология
Началник Клиника по „Нефрология” ВМА – София

Визитка
Проф. Райна Робева, дм завършва медицина в Медицински университет гр.София. Има признати специалности по нефрология, вътрешни болести, клинична фармакология и терапия. Специализира по въпросите на имунните бъбречни нефропатии в Париж през 1986/87г в „Клиника по нефрология” на болница Анри Мондор и през 1998г в болница Некер.
Завършва магистратура по здравен мениджмънт във ФОЗ на МУ-София. Три десетилетия обучава студенти по медицина и фармация, специализанти по нефрология, вътрешни болести, клинична фармакология и обща медицина.
Има повече от 150 публикации в български и престижни международни научни списания /Lancet, Clinical nephrology, Nephron, Presse medicale/. Член е на управителния съвет на българското научно дружество по нефрология, на ERA-EDTA. Отговорен редактор на списание „Нефрология, диализа и трансплантация”. Национален консултант по нефрология.

–––––

Проф. Робева, преди няколко години Вие бяхте национален консултант. Сега отново заемате тази позиция. Останаха ли неосъществени идеи, които се надявате да реализирате с новия екип на здравното министерство?

По принцип позицията на националния консултант е на съветник. Той по-скоро подпомага ръководството на министерството в реализирането на определени задачи. Зависи от общата линия, която ще бъде подадена оттук нататък и която ще бъде следвана, разбира се. Лично моите очаквания от новото ръководство на министерството са много големи, много положителни. Смятам, че това са хора, които сериозно, почтено и отговорно се занимават със задачите си, където и да било. Познавам ги от работата си в болницата и много разчитам, че доста неща ще бъдат коригирани. И ще се работи така, че в крайна сметка да бъде в полза и на гражданите и на медицинското съсловие. Защото тези две неща са тясно свързани. От една страна медицинското съсловие е длъжно на гражданите, но от друга страна и обществото пък е длъжно на медицинското съсловие, създавайки му нужните условия за работа и възможностите да я извършва безпрепятствено, включително и със сигурност за живота си, както видяхме напоследък.

Какво очаквате да се коригира?

Аз бях много впечатлена от първите мерки, които бяха оповестени – за затягане на финансовата дисциплина на болниците. Ние тук видяхме, че може да се работи при строга финансова дисциплина. Могат дори заведения, които имат значителни задължения, при добро ръководство да ги редуцират и да работят с плюс. Виждам това в болницата, в която работя и която има огромно значение за цялата страна по отношение на всички задачи, които поема. Затова мисля, че огромния опит, който е натрупан в тези хора, които сега са начело на министерството на здравеопазването, ще бъде полезен на цялата страна. Сигурно има места, където значително могат да се подобрят условията. Все пак прави впечатление, че едни болници успяват, а други трудно се справят с проблемите си. Мисля, че при тях трябва да се приложи примерът на успяващите и да се подпомогнат със свети и с нужните мерки тези, които не успяват.

Вие ръководите една сравнително нова клиника. Как вървят нещата?

Да, клиниката работи на практика от непълна година – официално беше открита на 1 ноември 2016. Мисля, че пое много добре по своя път, защото е пълна, легла не ни достигат. Търсенето на услугите ни, за наша голяма радост, е голямо и това още повече ни кара да подхождаме отговорно към всичко, което правим. Защото доверието на хората задължава. Ако човек успее да си създаде добро име, още по-трудно е да го опази. А това е задачата – да продължим нататък. Ние сме клиника от трето, най- високото ниво на компетентност. Всички специалисти имат специалност, някои имат и по две. Така че, има условия обслужването на пациентите да бъде на добро ниво. Още повече, че ние всички сме си поставили целта, освен добрите медицински грижи, да имаме и добро отношение към пациентите. Което е много съществено, защото това са хора, страдащи всеки по своему, и би трябвало да получат разбиране и помощ в нужния обем.

Откъде идва потокът пациенти, подпомагат ли ви колегите, общопрактикуващи лекари? ВМА е марка.

ВМА е марка и то много голяма. Потокът към нас идва преди всичко от общопрактикуващите лекари. Те насочват много пъти директно към кабинета ни. Една част от колегите работим и като консултанти в поликлинични звена, където също насочват пациенти към нас и ако някой има нужда от приемане в болница, това се осъществява.

Какво могат джипитата да направят като превенция, като профилактика, докъде стигат техните възможности?

Профилактиката е нещо много важно за всяко заболяване, във всяка сфера на медицината. Мисля, че в България сега условията са такива, че повече внимание се обръща на лечението, когато вече е настъпил проблема, отколкото на профилактиката на проблемите. За съжаление профилактиката също изисква влагането на много средства. Сигурна съм, че общопрактикуващите лекари с удоволствие биха реализирали определени мерки, стига да имат финансовата възможност. Защото профилактиката е свързана, от една страна, с обучение на пациентите, с препоръки за здравословно хранене, прием на течности, начин на живот, но е свързана и с контроли, които да позволят установяване на заболяванията в ранна фаза. Така че да могат своевременно да се вземат мерки и по-добре да бъдат овладени съответните състояния. Това изисква от моя, нефрологична гледна точка, в профилактичните прегледи да бъдат включени и някои параметри, които характеризират функцията на бъбрека и някои ранни отклонения. Не става дума за многобройни изследвания, а за един креатинин, който измерва бъбречната функция. Също за едно пълно изследване на урина, за да се види наличието на белтък или промени в седимента. Останалото винаги сме го говорили и мисля, че колегите общопрактикуващи добре го знаят – всяка новооткрита хипертония, особена при млади хора, задължава да се изключи бъбречен произход на хипертонията. Наистина хипероничната болест е основната причина за покачване на кръвното налягане, но има един процент от хипертониите, между 10% и 20% по различните проучвания, които са вторични. А сред вторичните хипертонии бъбречните са 80-90%. И в тези случаи, при млади хора, които нямат наследственост за хипертония, които нямат промени в холестерола и въобще в мастния профил, би трябвало да се изключи бъбречен произход. А защо не и при по-възрастните, никой в никоя възраст не е гарантиран от риска да има бъбречна хипертония.

Второто нещо се отнася за пациентите, които имат рецидивиращи уроинфекции. По-често това са долноетажни инфекции, цистити, които колегите общопрактикуващи лекуват успешно общо взето. Но един такъв болен все пак трябва да бъде проследен, от време на време да се направи ехография, да се изследва креатинина. Границата между долноетажните инфекции циститите и пионефритите често е незабележима. И много пъти дори за нас, като тесни специалисти, е трудно да определим конкретният болен къде точно да бъде класиран. Това изисква малко по-задълбочени изследвания, а по-тежките инфекции биха могли да доведат и след известен срок на протичане до увреждане на бъбречната функция. Така че и в това отношение, предвид и честотата на тези бъбречни увреждания, е необходимо да се обръща малко по-голямо внимание. По отношение на гломерулната патология, която за нас е най-съществена, най-тежка и предвид това, че там сравнително рано настъпва бъбречната недостатъчност, препоръката ни е наистина ако е възможно пациентите да си правят такива изследвания на урината. И при най-малко отклонения, наличие на макар и малък брой еритроцити и малко белтък, да бъдат насочвани към специалистите, които вече да решат нататък има ли проблем, няма ли. Защото за съжаление глумеронефрит/гломерулонефрит?/ не значи задължително един много отекъл пациент, както сме свикнали да си представяме. А може и да означава, и в България тази форма на гломерулонефрит е сравнително честа, една микроскопска хематурия, т.е. с единични еритроцити в урината, с малко количество белтък, и зад това да се крие един гломерулонефрит IgA, който след дълго протичане може да даде също бъбречна недостатъчност.

Другата задача, в която ние работим, и би трябвало много да работим с общопрактикуващите лекари, са болните от бъбречна недостатъчност, защото тези болни изискват сериозно проследяване, изследвания, понякога хоспитализация. Там колаборацията ни е много сериозна. Защото ние даваме съвети и периодично виждаме пациентите, те обикновено са диспансеризирани при нефролога, но все пак те са непрекъснато при общопрактикуващия си лекар. Доброто взаимодействие между общопрактикуващия лекар и специалиста може да осигури оптималното лечение на пациента и забавяне на прогресията на бъбречната недостатъчност.

Има ли проблем при работата ви с колегите от провинцията, при пациентите, които идват от там?

Въпросът ви е напълно основателен, защото безспорно най-много пациенти идват от София и от големите градове, където има мрежа, наситеност със специалисти. За по-далечните места, където джипитата са оставени малко изолирани, безспорно нещата са трудни и вече зависят от личните възможности и подготовка на съответния общопрактикуващ лекар. Идвали са такива пациенти, но все пак не често. Пациентите от малките населени места обикновено изминават дълъг път, защото, ако нещо не е ясно, отиват в съответния областен център и оттам вече, ако бъдат насочени, идват при нас. Но има и такива общопрактикуващи лекари, на които аз много се възхищавам, които независимо от условията, от всички проблеми, успяват да се насочат към съответната патология и своевременно да изпратят своя пациент, така че да бъде поет и лекуван.

Най-тежките случаи ли идват при вас?

Това е безспорно. Общо взето това са случаи, които са лекувани къде ли не на други места и в края на краищата пристигат тук. Изключително задължаващо и донякъде стресиращо е когато пациентът каже – вие сте ми последната надежда. А пък той минал през кого ли не, често включително през много добри специалисти. Но има проблемни пациенти, които наистина не е лесно да бъдат лекувани. Те търсят все по-високо и по-високо ниво и явно го откриват на съответните места, включително и при нас. И ние правим каквото можем за тях.

Частните болници насочват ли се в тази сфера?

Нефрологията не е много доходоносна, но все пак в София има една голяма частна болница с такова звено, с добър персонал, с качествени специалисти. Интерната, като изключим инвазивната кардиология, като цяло не е много предпочитана от частните заведения. Но големите частни болници, разбира се, искат да имат всички раздели на вътрешната медицина и има такъв пример с едно много активно работещо звено в София.

В такъв смисъл не ви крадат кадри, както се случва в други специалности?

Този процес винаги е възможен, защото всеки човек търси по-добро място за реализация. Ако някъде човек не се чувства достатъчно реализиран, или пък недостатъчно финансиран, безспорно е, че търси промяна. А пък частните болници в повечето случаи предлагат по-добри условия и този риск винаги съществува, защото такива са условията.
В последните години се вижда едно голямо движение на медицински персонал, въпреки че аз лично смятам, че всеки камък си тежи на мястото. И е хубаво човек като си изгради някаква позиция и работите вървят, да си остане на мястото. Но в България по-голямата част от медицинските специалисти нямат много високи възнаграждения, в резултат на което за тях и малка разлика във възнаграждението вече се оказва стимул за промяна на позицията. Което пък от друга страна е жалко, защото така се разрушават понякога цели звена. Би трябвало така да бъде устроено всичко, че да се създават традиции и те да не се нарушават, да вървят поне в големите здравни заведения, поколение след поколение, да се знае, че има нови кадри, които ще поемат нататък. Това може да се случи само ако има трайност. Моят професор ми беше шеф в продължение на 25 години и успя да изгради една мрежа от хора, които всичките станаха видни специалисти. И много професори са негови ученици. Но това беше възможно, защото той 25 години беше на мястото си, много хора работиха много дълго време с него и много получиха от него. А проф. Николай Беловеждов беше наистина един от най-добрите български интернисти и нефролози.

Вие как си сформирахте екипа? Как си подбрахте хората?

Екипът по принцип е сформиран от колегите, които работеха преди това тук, където имаше едно по-малко отделение, другите дойдоха с мен от болницата, където работех преди. Така че, едната част са си моят екип, който аз съм си обучавала, а пък сега вече се опитваме тук всички заедно да работим и всеки да допринесе с това, което му е силната страна.

Вие сте потомствен лекар, четвърто поколение. Какво се е споделяло в семейството – как са работели вашите предци, в какви условия, при какво отношение от държавата и обществото и каква е разликата със сегашната ситуация?

Този въпрос е много интересен, аз не съм си го задавала досега съвсем, защото за всичките ми предшественици това обхваща много дълъг период назад. Първият лекар във фамилията е завършил медицина през 1834 година, много, много отдавна. Било е още времето на турското робство и разбира се, той е бил изключително уважаван. Тогава е било така. Живял е Македония, в Охрид. Някъде в периода 1880 -1885 година се организира един опит за въстание там. Зетят на моя прадядо е един от първите бунтари и организатори, а дядото също е в организацията. Някой ги издава и прадядо ми го пращат в затвора. До такава степен е бил уважаван, че дори месните турци тогава се противопоставили. Казвали – „Ама как може, това е докторът, дето ни е лекувал децата.“
По-късно моят дядо, който оттам идва тук с децата си, в началото лично е организирал своята работа, а след това е лекар на военното училище. На практика той е работил в държавна институция, подчинена на реда, който е съществувал в държавата.
Аз не съм заварила моите баби и дядовци живи, но знам, че никой никога не се е оплаквал от работата си. Другият ми дядо е академик Тошко Петров – той е създателят на българската хигиена на практика, направил е много за българската медицина. Бил е университетски преподавател, въвел е БСЖ вакисината в България, той е човекът, който е казал, че войниците, които ядат плесенясалия хляб, по-малко боледуват, отколкото офицерите, които са били при по-добри условия и т.н. Но това са хора, които, всеки по своя път, когато държавата е имала нужда, когато са били войните на България, са участвали, давали са своя принос за патриотичните идеи на родината. Такова е било времето, интелектуалците са били много ентусиазирани от тези идеи. Хората не са напускали страната си, а са се връщали в България от други места, за да помогнат на родината си.
Днес нещата са много различни. Мисля, че има още много какво да се прави. Много промени трябва да осъществим всички ние, за да може максимално да бъдем полезни на пациентите си. Разбира се, и условията на труд на медицинското съсловие да бъдат значително подобрени. Защото това е много важно в крайна сметка и за двете страни.

Разговора води: Валя Колева

468×60 – bottom

Подобни

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

728×90 – bottom