Проф. Д-р Владимир Алексиев

Брой 10/2002

Д-р Д. Паскалев

Проф. д-р владимир Алек­сиев Христов е виден български клиницист и фармаколог създател на редица оригинални лекарствени средс­тва и един от основателите на Медицинския факдлтет в Со­фия.

Владимир Алексиев е вторият син на д-р Алекси Христов ви­ден възрожденски лекар от плеадата строители на българското здравеопазване след Освобождението. Роден е на 16.04. 1879 г., в Габрово. Първоначално и гимназиално образование получава във велико Търново, кьдето семейството се установява да живее. Завършва медицина в женева през 1902 г., като веднага след това получава назна­чение за редовен асистент в Университетската акушеро-гинекологична клиника (тогава ръководена от проф. A. Jentzer). На следващата година д-р влади­мир Алексиев защитава дисертация на тема „Принос към изучаване на Цезаровото сечение при джуджета под един метър“ и получава титлата „доктор по медицина“. Веднага след това започва специализация по вътрешни болести в клиниката на проф. L. Bard.

През 1904 г. д-р Владимир Алек­сиев се завръща в България и полага задължителен държавен изпит, позволяващ му медицинска практика в страната.

От 01.10.1905 г. той е назна­чен за редовен асистент в Университетската клиника по вътрешни болести в Женева, където остава до 1912 г. (с едно временно прекъсване за периода 1908-1910г., когато е на работа в България).

През 1911 г. д-р Алексиев е ве­че частей доцент в клиниката на проф. L. Bard, където изнася лекции по лабораторна практи­ка и води курс по пропедевтика на вътрешните болести. За съжаление, академичната му кариера в престижния европейски университет е прекъсната от Балканската война. Дългът към родината го зове и д-р Алексиев напуска Женева. Професионалните му качества са оценени по достойнство от неговия шеф проф. L. Bard, който отбелязва в издаденото му удостоверение:

„За тези пет години асистенство на различны длъжности, мога да похвала старанието, предаността и номпетентността на д-р. Алексиев; лично аз съжалявам, че обстоятелствата го заставиха да замине. Убеден съм, че той е подготвен изцяло и с действителна компетентност, да ръководи едно болнично вътрешно отделение.11

По време на войните (Балканска, Междусъюзническа и Първа световна), като медицински офицер д-р Алексиев взема дейно участие в борбата с избухналите епидемии от холера, ди­зентерия, коремен и петнист тиф.

Демобилизиран през 1919 г., той започва работа в Първо вътрешно отделение на Александробска болница, където негови колеги са д-р васил Моллов и д-р Стоян Киркович. През 1920 г. взема участие в обявения кон­курс за доцент в новосъздадената „Катедра по фармакология и терапевтика“. Негови рецензенти са проф. Тошко Петров (1872-1942) и проф. Атанас Теодоров (1872-1956), които дават положителни рецензии. От м. февруари 1920 г., д-р владимир Алексиев е редовен доцент, а от м.март същата година, ста­ва редовен професор и ръководител на Катедрата по фармако­логия и терапевтика. На този пост го заварва и смъртта (17.11.1948 г.).

Като учен, владимир Алексиев е един от пионерите на клиничната фармакология у нас, създа­тел на множество оригинални лекарствени средства за лече­ние на сепсис, белодробни инфек­ции, тиреотоксикоза и др. Написаните от проф. Владимир Алек­сиев ръководства по фармаколо­гия са класика в българската медицинска литература.

На базата на Euchin (естер на хинина с етилвъглената киселина), проф. Алексиев разработва серия от препарати, основният от които е Lipchin. Съдържанието на хинин в това съединение е по-високо, в сравнение с известните по това време медикаменти. в доклада си „Демонстрация на препарати на българската фармакология“ (1935), той изтъква важните качества на хи­нина като антималарично, антибактериално и антиаритмич­но средство и предлага тези полезни ефекти да се удължат (т.н. „хинизиране на тъканите“) чрез въвеждане на меди­камента под формата на маслен разтвор. Според проф. Алексиев, създаденият от него Lipchin притежава „депо-действие“, защото след еднократна апликация хининът се излъчба чрез урината за няколко дни. На базата на липхина, чрез добавяне на розово масло, колоидна сяра, йод, евкалиптово масло и мен­тол, е създадена поредица от оригинални препарати: Rosalipchin, Thiolipchin, Rosathiolipchin, Pulmochin и gp. Най-популярен от тях е Pulmochin (Euchin, Camphora, Thymolum, разтворени в 01. Helianthi), който достига и до нас (в наши дни е включен за последен път в официалния „Лекарствен справочник“ през 1982 г.).

Вниманието на проф. Алексиев е насочено и към създаване на медикаменти за „парентерална фибринолитична терапия“, които „лизират съединителната тъкан“, развиваица се в хода на хронични и дегенеративни процеси.Така е получен препаратът Thinjodin комбинация от jodum purum, chininum muriaticum и thiosinamin (алилтиоурея). Клиничните изпитания неочаквано показват, че медикаментът повлиява значително и тиреотоксикозата по-добре от основните прилагани по онова време дийодтирозин, йод, седативни средства и рентгенова тера­пия. Обяснението идва по-късно, когато се установява, че алилтиоуреята е тиреостатик. Лечението с Thinjodin при пациенти с тиреотоксикоза започва през 1938 г., т.е. около пет години преди въвеждането на антитиреодните препарати в други страни. По този начин, проф. владимир Алексиев се явява един от пионерите (и то не само у нас), на тиреостатичната те­рапия при Базедова болест.

Продължително време неговите усилия са насочени към синтезата на ефикасно лекарство срещу сепсис. За тази цел проф. Алексиев създава редица ориги­нални препарати, най-известен от които е Chromocrysin (Polychrom) комбинация от трипафлавин, хинин и колодиално зла­то. С този медикамент той препоръчва да се провежда „абортивно лечение“, т.е. то да започне в първите дни на септичното заболяване, за да се намали смъртността. Проф. Алексиев развива обстойно сво­ите терапевтични идеи в статията „върху ефективността на абортивната терапия при лечението на септицемии и тежки септични заболявания“, публикувана през 1942 г., в реномираното италианско медицинско списание Minerva Medica. Създаването на подобни лекарствени средства и тяхното клинично приложение във времето преди антибиотичната ера, бу­дят заслужен интерес и очертават българския лекар като пионер на химиотерапията у нас.

В последните години от живо­та си проф. Алексиев следи с ин­терес достигащата до него ин­формация за „новите лекарст­ва, наречени антибиотици“. През април 1948 г., в неговата клиника за пръв път е приложен стрептомицин при болна с туберкулозен менингит и той с вълнение наблюдава клиничното подобрение (дотогава заболяването е считано за фатално). По негова препоръка, д-р Богоя Юруков (по-късно проф. Б. Юруков), прави посявка на пеницилинова плесен върху хранителна среда, а полученият продукт се използва за лечение на гноящи рани, фистули и язви.

Проф. Вл. Алексиев има заслуги и в областта на токсикологията. През 1911 г. той публикува резултатите от проучване, озаглавено: „Едно масово отравяне с олово в с. Горна Баня и неговите причини“. Повод за изследването са четирима болни, постъпили за лечение с картина на остро оловно отравяне. Проучени са общо 85 горнобански жители, като при 33 от тях е установена оловна интоксика­ция. Проведеното „обследване“ доказва, че „заболелите живеят в една и съща махала на селото и пият вода от един водоизточник: новопостроена през пролетта чешма, която черпи вода от резервата на банята, пос­редством металически тръби“. Епидемиологичният анализ, осъществен под ръководството на владимир Алексиев, установява: „водата е извънредно мека и не съдържа калциеви соли; характеризира се със сравнително висока температура (40°С при извора и около 30°С в самите тръби); нощем чешмите се затварят и водата застоява в металическите тръби, т.е. има повишена експозиция; сплавта на спойките между тръбите съ­държа много олово, което се освобождава лесно при наличие на желязо и цинк. Това обуславя и появата на сатурнизъм крат­ко време след построяването на новата чешма.“

По този начин проф. Алексиев поставя на дискусия важен екологичен проблем, който има от­ношение към човешкото здраве.
Проф. Алексиев отдела време и влага много усилия, за да подпомогне развитието на периодичния медицински печат в България. Той участва в редакционната колегия на „Летописи на Бъл­гарския лекарски съюз“ (1920), редактор е на сп. „Българска клиника(“ (1928-1939) и главен редактор на същото списание (за периода 1940 1941 г.).

Проф. владимир Алексиев остава завинаги в историята на българската медицина като забележителен клиницист, изследовател и създател на оригинални лекарства. Неговата фи­гура на учен се допълва хармонично с качествата му на човек и учител. Ето защо, големият български фармаколог проф. д-р Петър Николов, пише в сп. „Медицински летописи (1948), по повод на смъртта му:

„Скръбната вест за внезапната и неочаквана коичина на нашия любим професор опечали всички негови колеги от Меди­цинские факултет, многобройните му ученици и всички лекари у нас. Изпитваме чувст­во на непреодолима скръб, защото загубихме своя приятел и човека Алексиев“.