Брой 9/2020
Й. Негрова
Социален работник в отдел „Закрила на детето“ ДСП – Русе
Увод:
Основните здравни детерминанти са представени от комплексното действие на различни фактори: наследственост, околна среда, състояние на медицинските и здравни служби, начин на живот. В последните години относителната тежест на поведенческите фактори нараства и има водещо значение при определяне на здравния статус на населението. Този факт придобива още по-голяма важност сред децата и подрастващите, особено в ученическа възраст [6]. В терапевтичната и социалната работа с деца е необходимо да се прилагат редица умения, които най-общо се характеризират като комплекс от функции или професионални роли. Функциите се реализират в конкретни ситуации, при което се подчиняват на общата цел на социализиращия процес. Една подобна цел е интегриране на неравностойното дете в системата от социални отношения чрез преодоляване на трудностите, а при невъзможност – чрез корекции и компенсации. Водещите функции на социалния работник при работа с деца са:
1. Супервайзер (наблюдател на състоянието и поведението на детето в най-близкото му обкръжение);
2. Диагностик (анализатор на измененията в социалната ситуация в процеса на подпомагане и формулиране на стратегия за помощ за определено дете, съобразно степента и характера на проблема на всеки индивидуален случай);
3. Терапевт (насочване на детето към самостоятелно вземане на решение);
4. Социализатор (наричана още модератор – създаващ условия за преодоляване на собствените бариери и стимулиране желанието за включване в социалната среда);
5. Настойник (отговарящ за децата, лишени от родителски грижи);
6. Помощник и посредник (между децата и обществото).
Трябва да се подчертае важността на работата по интеграция на децата в обществото. Основен подход се явява предоставянето на адекватна социална грижа и качественото образование – във всичките му училищни и извънучилищни форми.
Понятието „Дете в риск” се въвежда в нормативната уредба посредством приемане на Закона за закрила на детето през 2000 г. Тогава е формирана Държавна агенция за закрила на детето (ДАЗД). Oсновен приоритет е закрилата, подкрепата и превенцията на подрастващите по отношение на различни рискови фактори, които оказват негативно влияние върху тяхното нормално физическо, психическо, емоционално здраве и благополучие.
Според действащия Закон за закрила на детето понятието „дете в риск” включва следното определение: „дете чиито родители са починали, неизвестни, лишени от родителски права или чиито родителски права са ограничени, или детето е останало без тяхната грижа; което е жертва на злоупотреба, насилие, експлоатация или всякакво друго нехуманно или унизително отношение или наказание в или извън семейството му; за което съществува опасност от увреждане на неговото физическо, психическо, нравствено, интелектуално и социално развитие; което страда от увреждания, както и от труднолечими заболявания, констатирани от специалист; за което съществува риск от отпадане от училище или което е отпаднало от училище.” [1]
Изложение:
Оценката на „дете в риск“ изисква владеене на сложен комплекс от мисловни, аналитични и диагностични умения. За извършването на подобна оценка от основно значение е познаването и разбирането на детското поведение, характер и мислене. Това познание налага наличието не само на характерни професионални качества, но и боравене с психо-диагностични похвати.
Разбирането на индивидуалността на всяко дете предполага употреба на специфични начини за комуникация с него. В основата на процеса на изграждане на доверителна връзка с детето е опознаването на личностните му особености като емоции, темперамент и характер. Успешното определяне на темперамента допринася за активното и бързо набиране на необходимата информация. Темпераментът е понятие, което включва различни признаци, отнасящи се до динамиката на психичните процеси като това може да бъде отговор в резултат на дразнител, импулсивност в действията, както и темп на мислене и поведение. Въз основа на темперамента се изгражда характерът. Характеристиката на типовете темперамент се определя от няколко основни параметри: сензитивност, реактивност, активност, темп на реакции, пластичност и ригидност. Преплитайки се те очертават четири вида темперамент – меланхолик, флегматик, сангвиник и холерик [2]. Детето меланхолик е прекалено чувствително, срамежливо, мнително и нерешително. Често говори тихо, но уверено. То често се разсейва и се справя трудно в ситуации на стрес и промени.
Детето флегматик е търпеливо и въздържано, дори невъзмутимо в някои случаи. Флегматичните деца са по-бавни и в действията, и в решенията си. Техни положителни черти са трудолюбието, целеустремеността, спокойствието и постоянството във взаимоотношенията и в интересите. Детето флегматик не обича промените и по-трудно се адаптира сред нови хора. Детето сангвиник е жизнерадостно, общително и любопитно, оптимистично настроено. Много бързо създава приятелства и се адаптира след промени във взаимоотношенията. Често околните го възприемат като вежливо и любезно, надраснало психически своите връстници. То е по-склонно към импулсивни действия. Детето холерик е енергично, несдържано, безстрашно и дори самонадеяно. Детето холерик трудно се задържа на едно място за по-дълъг период. Речта му е бърза, накъсана и много емоционална. Настроението му е променливо и нестабилно.
Често в социалната работа контингент са деца, при които негативните поведенчески реакции пораждат сериозни затруднения със социализацията в училищната и обществена среда. В тази връзка горепосочените четири характеристики на темперамент често се влияят от негативни външни фактори като лоша социална или семейна среда, влияние на съвременни компютърни и социални мрежи, Интернет-зависимости, сходни с тези при наркозависимостите, проявяващи се с влошаване на общото физическо състояние, негативни промени на личността като безсъние, отказ от храна, загуба на мотивация в учебния процес и постепенна десоциализация [8]. Тези взаимовръзки предполагат опасност от увреждане на детското физическо, психическо, нравствено, интелектуално и социално развитие, което ги поставя в категория „дете в риск“. Нарушенията в поведението се характеризират с повтарящи се и продължителни модели на антисоциално, агресивно или предизвикателно поведение, които са персистиращи във времето и значително открояващи се на фона на подходящите за възрастта социални очаквания [5].
Много често проблемното поведение се заражда в ранна възраст и един от основните фактори е лоша социална или семейна среда и по-конкретно липса на родителска грижа.
Лишаването от родителска грижа е основната причина за появата на емоционален дисбаланс при децата. Наблюдава се последваща психическа депривация, която оказва влияние върху тяхното социално, психическо и емоционално здраве, което води до отклонения в личностното им и интелектуално развитие. Неблагоприятното развитие на социалната адаптация се проявява и в изменението на психоемоционалната сфера, формирането на нервно-психологични разстройства и в натрупване на отрицателни емоции. [3]
Липсата на майчина грижа оказва негативно влияние върху психическото развитие. Често то се изразява в: неадекватна самооценка, тревожност и страх, емоционални нарушения, нарушения в социалните роли, недоверие в отношенията, проблеми с адаптацията и проблеми с общуването с възрастните. От социална гледна точка отсъствието на родители води след себе си последици като липса на адекватни ценности, което затруднява интеграцията им в обществото, подценяване на своите способности и недостиг на ресурс за справяне с трудностите, дистанциране от връстниците, поради формиралото се у тях чувство за различност, ниска самооценка и подценяване, обърканост и стрес, поради невъзможност да постигнат мечтите си и да удовлетворят потребностите си, липса на синхрон между желано, очаквано и изпълнимо – т.е. децата разбират необходимостта от реализация в живота, но не осъзнават нуждата от учене, от придобиване на професия и пътя за постигането на това, повишено ниво на агресивност и тревожност; стремеж към лесен живот, чести бягства от училище, институциите, живот на улицата, скитничество и излагане на рискови ситуации.
Като основни индивидуални особености на тази рискова група са посочени висока степен на фрустрация и агресивност, емоционална лабилност, ниска социална компетентност, липса на усвоени просоциални поведенчески модели, детерминирани от липсата на семейна среда [4]. Липсата на родители и семеен модел прави децата лесно раними, с принизена самооценка, емоционална незрялост и липса на правилен модел на поведение.
Антисоциалното поведение, незачитането на авторитети, неспазването на правила и граници, провокират риск от отпадане от училищната и образователната система. В образователната система тези деца или юноши изискват внимание, което често се осигурява чрез специална образователна подкрепа. Юношите и младежите, а не рядко и по- малките деца, често са обект на интервенции и от органите на правосъдната система и по-конкретно на наказателната част от нея [7].
През последните години се наблюдава нарастване на проблемите в поведението на подрастващите. Децата биват определяни и поставяни в категории като:
1. Трудни деца – често това са ученици в тийнейджърска възраст, които категорично отричат съществуването на каквито и да е правила и граници. Успехът им е незадоволителен, при тях липсва всякаква дисциплина, притежават високо самочувствие и проявяват снизхождение към околните. Характерно за тях е нежелание за изпълнение на учебните ангажименти, което води до трайна неуспеваемост в учебните часове.
• Деца с лошо поведение – деца, които не проявяват уважение и не зачитат авторитети, често влизат в конфликтни ситуации без да съществува притеснение от последващи лоши последствия. При тях липсва самокритичност и се наблюдава чувство за безнаказаност.
• Деца с импулсивно поведение – тук се говори за деца, които срещат проблеми с изразяването на емоциите в посока на импулсивно поведение, агресивност, постоянна опозиция и трудно достижимо усещане за удовлетворение от резултатите от учебния процес.
• Деца с емоционални смущения – деца, които проявяват агресивност, поради трудно приемане на нови неща.
• Противопоставящи се деца – деца, които изпитват удовлетворение от непрекъснати спорове и конфронтации с околните. Деца, които предпочитат да бъдат в опозиция, отколкото в позиция на разбиране.
• Интровертни и необщителни деца – затворени са и не проявяват инициативност по отношение на учебния процес. Чувстват се уязвими, когато вниманието е приковано върху тях.
• Деца, склонни да проявяват физическо насилие – деца, които трудно се вписват в социалната група; деца, които биват изолирани от останалите; деца, които пазят личното си пространство, вкл. при самоотбрана.
Всички посочени особености на детската психика и детското поведение следва да се познават добре от терапевта и социалния работник. Особено важно е отчитането на тези фактори, когато става въпрос за предприемане на действия, с оглед установен риск.
В резултат на социално-проучвателните процеси, получената информация от всички източници и самото дете се анализира и обобщава.
Основното и най-важното е получената информация да е достоверна и валидна. Това е от значение за последващия анализ и интерпретация. В социалната практика за поставянето на диагноза се разчита на разпознаване анализа и синтеза на данните и на причинно-следствените отношения. Социалният работник не може да състави точна диагноза, ако не свърже актуалното състояние с характеровите особености на индивида. Оценката в социалната работа се свързва с участието на клиента и взаимодействието му със социалния работник. Тя представлява:
1. Установяване на трудностите, проблемите в живота на клиента и улесняване на отношението му към тях;
2. Преценка състоянието на личните ресурси, потенциали, желания, нагласи, бариери, отговорности и необходимите стъпки за тяхното преодоляване.
Диагнозата е свързана с мерките и активността на клиента и задължително включва вероятностна прогноза за бъдещето развитие и за ефекта от взаимодействието. Като цяло диагностичният процес в социалната работа е търсене на отговор относно индивидуалната характеристика на клиента; на актуалния му проблем; какви ресурси и средства има за справяне с него; по какъв начин трябва да се мотивира за да се справи успешно със ситуацията.
В изследователския процес на социалната работа личната настройка е основен компонент в общуването с деца. За изграждане на правилна представа за ситуацията и последиците от нея е важно да се предостави шанс на детето да изрази себе си и позицията си. Изискват се задълбочени мисловни, аналитични и диагностични умения. За извършването на подобна оценка от основно значение е познаването и разбирането на детското поведение, характер и мислене. Това познание налага наличието не само на характерните професионални качества, но и боравене с психо-диагностични похвати. Децата са чувствителни и лесно раними. Умеят да премислят поведението на събеседника и да подходят по специален начин. Методите на комуникация с тях са важен елемент в социалната работа. Това определя постигането на цялостната доверителна връзка с детето като признак за висока професионална компетентност.
Библиография:
1. Златкова-Дончева К. (2016), Социалнопедагогическа характеристика на деца в риск, отглеждани извън семейна среда, Дисертационен труд „Теория на възпитанието и дидактика”
2. Крушкова С., (2015) – Кризисни интервенции. Хелт Консулт. ISBN 978-619-7092-05-9
3. Кузманова – Карталова Р., (2013). Теоретични и методически аспекти на социалнопедагогическата работа с деца в риск. София; Е Принт.
4. Стайкова С., (2018), Мултиинформативна клинична оценка на деца с проблеми в поведението – дисертационен труд. Медицински университет София.
5. Стаматов. Р., (2000), Детска психология, Хермес.
6. Събев Н., (2016), Поведенчески фактори на риска сред ученици на възраст 14-18 г. в област Русе, Knowledge international journal, брой V. 15.1, ISSN 1857-92.
7. NICE, (2013), Antisocial behaviour and conduct disorders in children and young people: recognition and management Clinical guideline Published: (MH, 2000, NICE).
8. Sabev N., (2018), Contemporary aspects of internet addiction in school age, International Journal Knowledge, Vol. 23.1., ISSN 2545-4439; 1857-9.
